Едно откритие от лятото на 1936 година
Малцина днес знаят какво в действителност се случва през 1936 година с Учителя. За повечето това остава мъглява, недоизказана тема – без точна дата, без ясна картина, без жива връзка между отделните свидетелства. А именно в тези свидетелства се крие нещо изключително важно.
На 12 май 1936 г. той е нападнат и бит в Салона на „Изгрева“. Последствията са тежки: частична парализа на дясната страна, нарушен говор, месец и половина неподвижност на Рила.
Наскоро, докато работех върху архивни материали, попаднах на една особено интересна връзка – между едно четене на Рила, едно свидетелство на Мария Тодорова и една беседа на Учителя от събора през август 1936 г.
В беседата „Проникване“, държана на 23 август 1936 г., Учителя разказва:
„Наскоро ми разправяха нещо, което аз знаех, но сега ще ви го разправя така, както и на мене го разправяха. То е следното. Една стара жена, на около 80 години, живяла на една висока планина, на която имало само ледници. Защо са били тези ледници? Там са зъзнели грешните души. Те постоянно се стискали, стягали отгоре над леда. Никой не искал да знае за тях. Този лед бил само за грешните души. Това е един разказ. Тя си мислила: „Мене никой не ме обича. Един ден ще замина и никой няма да знае за това. Какъв смисъл има моят живот?“ Никакъв смисъл няма животът ѝ. Като мислила така, тя съзнала, че иска да бъде обичана, но не съзнала, че и тя трябва да обича. Затова тя решила повече да работи, да си събере повече дърва, за да бъде топло в къщата ѝ. По-напред тя затваряла вратата си, но после решила, че вратата на къщата ѝ трябва винаги да бъде отворена, за да могат душите от тази ледена повърхност да влизат в къщата ѝ. Като влезли тези души, тя се стреснала и казала да се затвори вратата на къщата ѝ. Но като започнали да влизат и да излизат, тези духове си казали помежду си: „Да бъдем тихи, незабелязано да влизаме и да излизаме, да не я смущаваме.“
Та рекох, ако и вие не сте в състояние, като влезе нещастието във вашата къща, вие да го възприемете, нищо не сте разбрали. Нещастието, това са ледените души. Вие трябва да оставите нещастието да влезе във вашата къща и после спокойно да влиза и да излиза, без да ви смущава. Когато тези души се просветили и те почнали тук там да си правят червен огнец. Заблуждението седи в това, че ние искаме да умрем, без да сме готови за смъртта. Ние искаме да бъдем щастливи, без да сме готови за щастието. Ти трябва да проникнеш в щастието, ти трябва да проникнеш и в смъртта. Ако не можеш да проникнеш в смъртта, ти няма защо да умираш. Ти ще умреш и ще станеш. Само когато умре, тогава човек забелязва, че се е лишил от много блага в живота. Това ще усетите сега.“ (Из беседата „Проникване“, 23 август 1936 г.)
Този разказ сам по себе си е силен. Но още по-силно става, когато го поставим до свидетелството на Мария Тодорова. Тя пише: „Два пъти четох на Учителя пасажи от някои книги. Той ме слушаше внимателно и си даваше мнението. Беше започнал да говори по-малко, заваляше говора и фъфлеше. Четох му разказ от Селма Лагерльоф. Вторият път му четох от книгата „Сага за Йоста Берлинг“ на същата шведска авторка.“
Връзката е забележителна.
През онова лято на Рила, когато Учителя е в тежко състояние, Мария Тодорова му чете разказ на Лагерльоф – за старата жена, която отваря вратата за ледените души и ги оставя да влизат тихо. Малко по-късно, на събора, същият образ се връща в Словото – вече не като литературен текст, а като духовно тълкуване на преживяното.
Образът не е дошъл отвън. Върнал се е отвътре – като нещо вече прозвучало в рилското мълчание и сега отново извикано в слово.
Това е само една малка частица от голямата картина. Работя върху документална книга – „Втората Голгота“ – изградена върху архивни документи, дневници и свидетелства на преки очевидци. Скоро ще говорим повече.
СТАРАТА АГНЕТА
Селма Лагерльоф – из „Легенди“ (1904)
Една стара жена вървеше нагоре по планинската пътека със ситни, бавни стъпки. Беше дребна и слабичка. Лицето ѝ бе избледняло и повехнало, но не сурово, нито дълбоко набраздено. Бе загърната в дълга наметка, а на главата си носеше нагъната шапчица. В ръката си държеше молитвеник и малка кърпичка с няколко стръка лавандула.
Тя живееше високо в планината, там, където дърветата вече не растат. Колибката ѝ стоеше съвсем близо до широк ледник, който се спускаше като замръзнала река от снежния връх към дълбоката долина. Там старицата живееше съвсем сама. Всички близки, които някога бе имала край себе си, отдавна бяха умрели.
Беше неделя и тя се връщаше от църква. Но разходката този път не я бе утешила, а натъжила още повече. Свещеникът бе говорил за смъртта и за неспасените души и думите му я бяха разтърсили. Изведнъж си припомни как като дете бе слушала, че горе, на планинския връх над нейната колиба, страдат в страшен студ много грешни души. Спомни си всички онези стари разкази за странстващите по ледника сенки, за бездомните създания, гонени от ледените ветрове на висините.
Тогава внезапно я обзе ужас от планината и ѝ се стори, че колибата ѝ е поставена твърде високо, твърде близо до това място. Ами ако онези, които бродят невидими из снежната пустош, тръгнат надолу по ледника? И тя – съвсем сама!
Щом изрече тази дума, мисълта ѝ отново се върна към собствената ѝ болка. Тежко ѝ беше, че живее тъй далеч от хората.
— Стара Агнета – каза тя на глас, както ѝ се бе случвало неведнъж в тази пустош, – стоиш горе в колибата си и предеш, и предеш. Цял ден се трудиш, само за да не умреш от глад. Но има ли някой, който да се радва, че още си жива? Има ли някой, стара Агнета?
Ако поне някой от близките ти беше останал на този свят, тогава може би щеше да бъде друго. Ако живееше долу, край пътя, сигурно би могла да бъдеш полезна на някого. Толкова си бедна, че не можеш да гледаш ни куче, ни котка, ала може би поне понякога би приютила някой просяк. Не трябваше да живееш чак тук горе, стара Агнета. Ако само веднъж можеше да дадеш на жаден пътник чаша вода, поне щеше да знаеш, че си нужна на някого.
Тя тежко въздъхна и си каза, че дори жените от селото, които ѝ даваха работа и носеха нейните изпредени дрехи, едва ли биха натъжили от смъртта ѝ. Колкото и добросъвестно да бе изкарвала хляба си, сигурно имаше мнозина, които биха могли да вършат това по-добре от нея. А като помисли, че и самият свещеник, който толкова години я бе виждал все на едно и също място в църквата, може би не би усетил особена разлика, ако изведнъж я няма, очите ѝ се напълниха със сълзи.
— Аз съм като умряла – прошепна тя. – Никой не пита за мене. Също тъй добре мога да легна и да умра. Премръзнала съм от студ и самота. Сърцето ми е замръзнало – ето това е.
И като вървеше, все повече се увличаше от собствените си думи.
— Ах, да, така е – продължи тя. – Ако тук имаше само някой, който да има нужда от мене, още щеше да има топлина в старата Агнета. Но мога ли да плета чорапи за дивите кози? Мога ли да постилам легла за мармотите? Не, казвам Ти, Боже – и тя вдигна ръка към небето, – дай ми някого, който да има нужда от мене, иначе ще легна и ще умра!
Точно тогава насреща ѝ, по пътеката, се появи висок и сериозен монах. Той тръгна до нея, защото видя, че е натъжена, а тя му разказа своята мъка. Каза му, че сърцето ѝ е замръзнало и че и тя самата ще стане като онези странстващи по ледника души, ако Бог не ѝ даде нещо, заради което да живее.
— Бог може и това да направи – отвърна монахът.
— Не виждаш ли, че тук горе дори Бог е безсилен? – каза старата Агнета. – Тук няма нищо друго освен студ и пусти камъни.
Те се изкачваха все по-нагоре. По скалите мъхът лежеше мек и плътен, край пътеката растяха алпийски цветя с вълнести листа, а над главите им се издигаха стръмни канари, бездни, снежни маси и ледени полета – толкова тежки и надвиснали, че от самия им вид дъхът се свиваше.
Когато стигнаха мястото, откъдето се виждаше колибката на Агнета и ледникът зад нея, монахът спря.
— Ах! – каза той. – Тук ли живееш? Тогава ти не си сама. Тук имаш достатъчно другари. Само погледни!
Той сви показалеца и кутрето си, вдигна ги пред лявото ѝ око и я накара да погледне през тях към планината. Но Агнета потръпна и затвори очи.
— Ако там горе има нещо за виждане, аз никак не искам да го видя – каза тя. – Господ да ни пази! И без това тук е достатъчно страшно.
— Е, тогава сбогом – рече монахът. – Друг път няма да ти се предложи да видиш подобно нещо.
Любопитството надви страха. Старата Агнета отвори очи и погледна към снежното поле. Първом не забеляза нищо необичайно, ала скоро видя, че нещо се движи там горе. Видя бяло, което се движеше върху бялото. Това, което дотогава бе вземала за мъгла, за изпарения или за синкави ледени сенки, се оказа множество неспасени души, обречени на вечен студ.
Старата жена затрепери цялата. Всичко беше точно както го разказваха старите предания. Мъртвите бродеха там горе в страх и мъка. Повечето бяха загърнати в нещо дълго и бяло, но всички бяха с непокрити глави и боси крака. Те бяха безбройни. Колкото по-дълго гледаше, толкова повече се явяваха пред очите ѝ. Едни вървяха изправени и горди, други сякаш се плъзгаха или танцуваха по леда, но тя виждаше как и едните, и другите разкървавяват ходилата си по острите ледени ръбове и каменни зъбери.
Имаше и такива, които не се движеха, а стояха неподвижно, вцепенени от студ, сякаш така бяха стояли години, защото около тях се бе натрупал сняг и лед и се виждаше само горната част на телата им. И колкото по-дълго гледаше, толкова по-малко страх изпитваше. На мястото на страха идваше жалост – все по-дълбока и все по-болезнена. Нямаше край на тяхното страдание, нямаше място, където да отпочинат разранените си нозе. А как трепереха, как се свиваха от студ! И онези, които стояха вледенени, и онези, които още се движеха – всички бяха пронизвани от студ, остър като нож.
Имаше сред тях много млади – момци и девойки, – но по посинелите им лица не личеше никаква младост. Изглеждаше, сякаш играят, ала всяка радост бе умряла. Те се гърчеха и свиваха като старци, а босите им нозе сякаш сами търсеха най-острите късове лед, върху които да стъпват.
Най-много я потресе гледката на онези, които лежаха вградени в твърдия ледник, и на други, които висяха от планинските склонове като огромни ледени висулки.
Тогава монахът отдръпна ръката си и всичко изчезна. Пред очите на старата Агнета останаха само голите снежни полета. Няколко тежки ледени къса лежаха разпръснати насам-натам, но не ограждаха никакви вкаменени призраци. Синият блясък на ледника не идваше от замръзнали тела. Вятърът гонеше само леки снежинки.
Ала старицата знаеше, че е видяла истината.
— Позволено ли е човек да направи нещо за тези неспасени? – попита тя.
Монахът отвърна:
— Кога Бог е забранявал на любовта да прави добро? Кога е забранявал на милосърдието да утешава?
След тези думи той си отиде, а старата Агнета забърза към колибата си и дълго седя в размисъл. Цялата вечер мислеше как би могла да помогне на неспасените души, които бродят по ледника. Толкова беше заета с тази мисъл, че не ѝ остана време да жали себе си.
На следващата сутрин тя отново слезе към селото. Усмихваше се и крачеше бодро. Старостта вече не ѝ тежеше така, както преди.
— Мъртвите не искат много – мислеше си тя. – Те копнеят само за малко топлина. Но младите не умеят да мислят за такива неща. Къде другаде биха могли да се приютят от безмерния студ на смъртта, ако не в сърцата на старите?
В селската лавка тя купи голям сноп свещи, а от един селянин поръча цяла кола дърва. За да плати всичко това, трябваше да приеме двойно повече предене от обикновено.
Вечерта, когато се прибра, прочете много молитви и се опита да укрепи духа си с благочестиви песни. Но куражът ѝ непрестанно се топеше. Все пак тя направи онова, което бе намислила.
Във вътрешната стая постла леглото си. В предната натрупа голяма купчина дърва в огнището и ги запали. На прозореца постави две свещи, а входната врата отвори широко. После отиде и легна.
Лежеше в тъмното и слушаше.
Да – без съмнение това бяха стъпки! Сякаш някой се спускаше надолу по ледника. Нещо идваше, влачейки се и стенейки. Обикаляше около колибата, сякаш не смееше да влезе. Спираше край стената и трепереше от студ.
Старата Агнета не издържа. Скочи от леглото и се втурна в предната стая. Там затръшна вратата и я заключи. Това беше прекалено. Плът и кръв не можеха да понесат повече.
Отвън се чуваха тежки въздишки и влачещи се стъпки, сякаш от ранени нозе. Те се отдалечаваха обратно нагоре, към ледения склон. Дочу се и нещо като хлипане, а после всичко утихна.
Тогава старата Агнета се ужаси от самата себе си.
— Страхливке такава, стара душо! – каза тя. – Огънят догаря, скъпите свещи също догарят. Нима всичко ще иде напразно заради твоя жалък страх?
И щом изрече това, отново стана – плачейки от уплаха, със затраскали зъби и тяло, разтърсвано от трепет. Но пак излезе в предната стая и отвори вратата.
После отново легна и зачака. Сега вече не се боеше толкова, че те ще дойдат, колкото от това, че ги е изплашила и те няма да посмеят да се върнат.
И тогава започна да зове в тъмнината, както бе зовяла в младите си години, когато извеждала стадото:
— Моите малки бели агънца, агънцата ми по планината, елате, елате! Слезте от урвите и бездните, моите малки бели агънца!
Тогава ѝ се стори, че силен вятър се спусна от планината и нахлу в колибата. Не чуваше нито стъпки, нито въздишки, а само шум на пориви, които се плъзгаха край стените и влизаха вътре. И като че ли през цялото време някой шепнеше:
— Шшт! Шшт! Не я плашете! Не я плашете!
Струваше ѝ се, че предната стая е толкова пълна, че всички се притискат в стените и едва не ги издуват. Понякога ѝ се струваше, че онези, които бяха вътре, приповдигат покрива, за да си сторят място. Но винаги отново се чуваше същият шепот:
— Шшт! Шшт! Не я плашете! Не я плашете!
Тогава старата Агнета се почувства блажена и спокойна. Сгъна ръце и заспа.
На сутринта всичко изглеждаше като сън. В предната стая всичко беше както преди. Огънят бе угаснал, свещите бяха изгорели до край. В свещниците не беше останала ни капка лой.
Докато беше жива, старата Агнета не престана да се грижи за мъртвите. Предеше и се трудеше, за да може всяка нощ да поддържа огъня си. И беше щастлива, защото знаеше, че някой има нужда от нея.
Но една неделя не я видяха на мястото ѝ в църквата. Няколко селяни се качиха до колибата ѝ да проверят дали не ѝ липсва нещо. Завариха я мъртва и свалиха тялото ѝ в долината, за да го погребат.
На следващата неделя, малко преди литургията, я погребаха. Малко хора я изпращаха и по ничие лице не се четеше истинска скръб. Но тъкмо когато ковчегът щеше да бъде спуснат в земята, на гробището се появи висок и сериозен монах и посочи към заснежения връх.
Тогава всички, които стояха край гроба, видяха, че цялата планина сияе в най-чисто червено, сякаш се е облякла в радост. А по средата ѝ се виеше шествие от малки жълти пламъчета, като горящи свещи. И тези светлинки бяха толкова на брой, колкото свещите, които покойната бе дала на неспасените.
Тогава хората рекоха:
— Слава Богу! Тази, за която тук долу никой не скърби, все пак е намерила приятели горе, в голямата пустош.
Георги Христов
