Семинар по Паневритмия 12 юли 2025 г. Варна

Фасцията – основа на здравето. Възстановяване работата на фасцията чрез изпълнение на Паневритмия – Гинка Младенова

За естествените движения в Паневритмията

І. Текстове в „Паневритмия“

1. Естествени движения – имитират природата

И само тия движения са ценни, които са взети из природата. Движенията, които не са взети от нея, не са хармонични; те вредят на човека. Например някой път човек прави неестествени движения или заема неестествена поза; чрез тези движения той влиза в едно низходящо течение. Хората страдат от неестествени движения. Красивите, естествените движения осмислят живота, вливат нови сили в него; те ползват човека, освобождават го от ограничения.

Всеки вид движение е свързано с известни сили в Природата и човека, и ги събужда към дейност, активност. Всички движения са говор, особен език. Има линии на движение за всяка добродетел, за всяко психично състояние. Например, как може да се изрази в движение, че един отива към някого с добро намерение? Има специални линии за милосърдие и пр. Всяка идея, всички страдания и радости имат особени линии на движение.

Движенията в настоящите упражнения „Слънчеви лъчи“ са взети из самата природа. Те съдържат в себе си в чист първичен вид слънчевия ритъм. Той е вложен и в музиката им. Тия упражнения са взети от светилището на Посветените, свалени са от висшите области на Природата.

2. Движенията в Паневритмията НЕ са резки, а меки, красиви и грациоизни

Движенията при тия упражнения не трябва да бъдат резки; те трябва да имат известна мекота, красиви линии, грациозност. При ходене да се стъпва по възможност първо на пръсти и после – на петата. Ако се стъпва първо на петата, предизвиква се сътресение в гръбначния мозък и при това тогава стъпките са по-груби, механични, нервни. Стъпването първо на пръсти подтиква мисълта към активност; то има връзка с по-фините сили на душата. (Слънчеви лъчи)

3. Паневритмичните движения – най-простите и естествени движения

Учителят изсвири няколко мотива, които Той беше възстановил и очистил, и пожела някои от братята и сестрите да ги придружат с движения. Всеки по свое вътрешно чувство изрази ритъма и музиката. Получи се пъстро разнообразие. Учителят свиреше и наблюдаваше, без да поправя. После Той сам показа най-простите и естествени движения, които могат да придружават една мелодия. Някои от присъстващите ги повториха, почна се една малка работа спонтанно, естествено, като че случайно. Това беше началото на Паневритмията. Много от движенията, които братята и сестрите правеха тази вечер, влязоха след това като елементи в нея.

„Спомням си как започна създаването ѝ. Като че бе случайно. Учителят не обичаше да чертае предварително планове. Той работеше естествено, просто, но не пропускаше момента на вдъхновението – вслушваше се във вътрешния подтик.

В онази пролетна вечер Учителят и няколко сестри бяха на поляната край боровете и разговаря-ха. Ставаше въпрос за народните хора и танци. Учителят изпя малка мелодия и каза: „С какви движения ще изразите тази мелодия?“ Направиха опит да намерят стъпки и движения, но не бяха сполучливи. Тогава Учителят показа движения – плавни, естествени, ритмични. Те отговаряха на мелодията. Така се роди първото упражнение на Паневритмията, като че случайно, но то послужи като подтик. Упражненията се раждаха едно след друго. (Б. Николов)

ІІ. Естествените движения при децата.

Хората правят различни движения. Движенията трябва да бъдат естествени, а не престорени. Сегашните хора представляват някакво благочестие. Какви са тези движения у тях, това са смешни движения! Вижте децата какви движения имат! Наблюдавайте малките деца до шест-седемгодишна възраст. Движенията у тях са много правилни, естествени, но като минават от 7 до 14 години, движенията им започват да стават изкуствени. Вследствие спирането на тези естествени движения, у нас се зараждат разни болести. Искаш да изразиш едно желание, но си казваш: „Какво ще кажат хората!“ Спираш се. Днес се спираш за едни, утре се спираш за други и после казваш: „Падна ми топка на сърцето!“ Не трябва да оставяме никаква топка да ни пада. (СБ, 19.08.1921 г.)

Някои музикални педагози са приготвили за децата песни с движения, но някои от тези движения не са естествени. Ние ще им дадем песни с естествени движения. (Разговорите)

Колко неестествени движения има в българските хора. Трябва да извадим българските затворени тонове и движения и да ги превърнем в отворени.

Трябват такива движения, които да дадат творчествата на детските сили.

Движенията, които ние даваме, са сила. Няма творчество, събуждане на висшата детска Природа без тези движения.

„Паневритмията“ и „Слънчевите лъчи“ могат да се въведат в училище. Най-първо да се въведат първите десет упражнения на Паневритмията.

Нашите песни – песните на Братството – са органически. (Разговорите)

ІІІ. Естествените движения при Ярмила

Ярмила имаше невероятна дарба на танцьор. В нея идеално се съчетаваха вроденият талант, професионалното майсторство и духовното извисяване. Когато тя правеше движенията на Паневритмията, те оживяваха, превръщаха се в истинско творение на изкуството. Нейните движения бяха естествени, изчистени и на пръв поглед много лесни, но Ярмила дълбоко ги осмисляше и влагаше голяма сила в тях. Всеки детайл беше изработен до съвършенство. Усещаш как музиката на Паневритмията се лее в изящни движения. Ярмила притежаваше умението да може да превърне всеки звук, всеки тон в непринудено, красиво движение. Тя изцяло владееше тяло-то си, имаше пълна координация на движенията и още много други предварително изработени качества, за да може да постигне това съвършено изпълнение на Паневритмията. (Митовска)

Айседора Дънкан (1877–1927) е американска танцьорка от ирландски произход, считана за основателка на модерния танц. Тя е една от първите съвременни танцьорки, които се противопоставят на класическата балетна школа със своя свободен пластичен танц, като внася естественост, спонтанност и свобода по модел на древногръцкото пластично изкуство. Отказва се от условните пози и жестове, използва естествени, изразителни движения. Заменя традиционния балетен костюм със свободна туника, танцува боса. Според Айседора Дънкан движенията в танца са обусловени от „вътрешен импулс“. Танцът ѝ е близък до пантомимата, състои се от елементи на ходенето, бягане на „полупалци“, изразителни жестове. С танцовото си изкуство отстоява иде-ята за общодостъпност на танца и всеобщото художествено възпитание на децата. Не оставя система, която да удовлетвори изискванията на професионалното хореографско изкуство.

ІV. Съвършено естествено да бъде всичко – движение на очи, ръце..

Сега имайте предвид, че всичките движения на ръцете са музикални. Всички движения в нас трябва да бъдат музикални. Движенията вървят по известни закони, както и тоновете вървят по известни закони. И често, когато ние парализираме волята си, то е, защото ние не правим правилни движения. Всяко движение на очите, на ръцете ни, във всичките наши пози трябва да бъде съвършено естествено. И към туй трябва да се стремим. Можем ли да постигнем тия естествени движения, гласът ни ще бъде естествен и от Невидимия свят ще почнат да ни преподават. Само тогава – като дойде от Невидимия, от Божествения свят, ще можете да разберете онази висша наука, за която всички мечтаете, която искате да научите. Например ако един българин играе, как ще си движи ръцете? (Учителя си движи ръцете.) Ще кажете: „Туй е кълчене.“ Не е кълчене. Кълчене е за този, който не знае да играе. Това са геометрически движения. Във всяко едно движение се проектират известни струи от човека навън и той взима и дава едновременно. И ако ти развалиш някои от тия струи, ти сам ще пожънеш последствията. Например ти можеш да си изкривиш устата и после с години не можеш да се освободиш от това, не можеш да се поправиш. Не, не, има известни движения, които са дисхармонични. Няма термини, с които те могат да се изразят. Ще бъдеш искрен в движенията си. Нашите движения трябва да бъдат музикални. И говорът ни – също. Когато аз говоря музикално, думите ми произвеждат един ефект, но някой път правя известни нарушения, за да видя какви резултати ще произведат думите ми. И често, когато съм употребявал някоя дисхармоничност, някой дисонанс, виждал съм какви резултати произвеждат те.

Трябва да говорим музикално! И човек не може да говори музикално, ако не говори Истината. Само музикалният човек може да изрази Истината. Само любещият човек може да изрази Любовта! Любовта – това е най-висшата музика, най-висшата поезия, най-висшата молитва. Тя е единение с Бога и следователно, когато ние любим някого, всичките негови действия са за нас красиви. А щом не го обичаме, колкото и да е съвършен, не ни харесва. Питам: коя е онази сила, която прави хората пред нас красиви, добри? Любовта, Любовта изглажда нещата. Ако вие дружите с човек, който ви обича, Любовта му ще преобрази вашия характер, вашият поглед ще стане по-мек. Любовта ще я турим в действие: в гърлото, в очите – навсякъде. Ако аз те срещна и ти се пооблещя, какво ще произлезе от това? (Учителя прави едно гордо движение.) Това не са естествени маниери, движения. Това са карикатури. Ти изведнъж искаш да представиш известна идея. Тази идея има само едно правило, само един начин за изразяване – нещо сериозно има в нея. Може да се усмихнеш естествено: този твой смях ще бъде тъй естествен, тъй искрен, че всекиму ще е приятно, а не да се изкривиш. (Учителя прави известни гримаси.) Не прави така, че хората всичко следят. (ООК, декември 1922 г.)

1. Две упражнения от Учителя
2. Упражнение за дишане с естествени нормални движения

Да направим едно упражнение за дишане, според ритъма на сърцето. Ще броите мислено до шест, според пулса на сърцето и ще поемете въздух. След това ще броите до три и ще задържате въздуха в дробовете си. После ще издишате въздуха, като броите пак до шест. Значи, шест вдишки, шест издишки и при задържане на въздуха – всичко 15. Числото 15 означава разклащане на дявола. Не да изхвърлиш дявола, но да разклатиш основите, на които се крепи. Когато поемете въздуха и броите до шест, лявата ръка излиза напред и малко нагоре, под ъгъл 45º, а дясната ръка отива назад. Като броите до три и задържате въздуха, свивате пръстите на ръцете, без да ги движите. Като броите до шест и издишате, изнасяте ръцете отстрани на тялото, с отпуснати пръсти. При второто поемане на въздух, става смяна на ръцете: дясната ръка излиза напред и малко нагоре, а лявата – назад. Като броите, тялото не трябва да се движи, само ръцете се движат. Свиването на пръстите, при задържане на въздуха, показва, че си взел нещо, задържаш го в себе си, за да го използваш. При издишане отваряш ръцете си настрана – даваш това, което си получил. (Упражнението се прави три пъти).

Когато лявата ръка се изнася напред и поемаме въздух, дишаме за сърцето; когато дясната ръка излиза напред, дишаме за ума. Така ръцете се сменят. Това упражнение за дишане е свързано с естествени, нормални движения. Като правите упражнението, няма да мислите за нищо, освен за дишането. Ще мислите само за богатството, което приемате от въздуха. Въздухът е склад на Божествени енергии. Животът е складирал там своите енергии. Въздухът е най-големият склад в който животът е складирал енергиите си. Ако не дишаш правилно и храносмилането ти не става правилно; ако храносмилането не е правилно, и кръвообращението не е правилно; ако кръвообращението не е правилно, и мисълта не е правилна; ако мисълта не е правилна, и чувството не е правилно. След такива процеси, човек казва: Ще се мре вече. Да, ще се мре, но за анормалния живот. Ще умреш за анормалния живот, т.е. ще излезеш от него.

Правете упражнението за дишането по пет пъти с лявата ръка и пет пъти с дясната ръка. Ако страдате от ревматизъм, това упражнение ще го изпъди навън; ако имате сърцебиене и него ще изпъди навън; ако имате главоболие и с него ще се справите. Това няма да стане изведнъж, но постепенно. Всеки ще брои според пулса на своето сърце. Проверете пулса, ритъма на своето сърце. Това е космически ритъм. Ако ритъмът на сърцето не е правилен, може да го регулирате с правата мисъл. Мислете правилно, за да регулирате неправилния ритъм на сърцето. (ООК, 6 януари 1932 г.)

2. За упражнението „Аз съм в хармония с Живата Природа.“

Сега ще ви дам едно упражнение, но трябва да знаете, че при всяко движение вие се свързвате с теченията на Природата. Щом обтегнете ръката си и държите ума си концентриран, вие имате вече контакт с тези течения. И тогава, при всеки даден случай, вие можете да имате връзка или с електричеството на Земята, или с електричеството на Слънцето. При всяко обтягане на ръката вие можете да имате още контакт или със земния, или със слънчевия магнетизъм. Магнетизмът пък изобщо е свързан с праната, т.е. с жизнената енергия на Природата. Тъй щото при обтягане на ръцете и краката и при концентриране на ума човек използва жизнените енергии на Природата и той става здрав и силен. При халтаво държане на ръцете природните сили не могат да се използват.

Упражнение: Ръцете са вдигнати нагоре, добре обтегнати и с допрени краища на пръстите. Концентрирайте ума си и мислено насочете слънчевите енергии да минат през ръцете ви, да потекат по целия ви организъм. В това положение на ръцете си изговорете формулата: „Аз съм в хармония с Живата Природа. Нека Божественото благословение потече през мене!“ Ръцете се спускат надолу.

Едно трябва да се знае: всяко движение, което човек прави, трябва да бъде точно определено и да съдържа в себе си известен смисъл. Обаче много хора правят безсмислени движения, които повече им пречат, отколкото да им помагат. Всяко движение има смисъл само когато е в съгласие със законите на Природата, които представляват нейният език. Човек може да хване ухото си и да каже, че това негово движение означава нещо разумно. Обаче това обяснение не е меродавно за самата Природа. Дали ще хванем ухото си отгоре, или отдолу, това има смисъл, но резултатите са различни. Изобщо има разумни, има и неразумни движения. Разумните движения представляват наука, към която някога хората ще се върнат. Върнат ли се днес, когато още не разбират нейните закони, те ще изпаднат в големи заблуждения и суеверия. (ООК, 7 април 1926 г.)

 

Практическо занимание с Антоанета Янкова – Как се подготвяме за изпълнението на АУМ?

АУМ – централният възел на Първия дял – Георги Христов

І. Разумното съпоставяне на фактите и правилно мислене

1. Ролята на мисълта и правилното съпоставяне на фактите

Много хора се впечатляват от голямото количество факти, с които борави някой. Това важи в пълна сила и за нас като народ. В една неделна беседа от  Учителя четем: „Българите казват, че от много глава не боли, но човек трябва да знае да съпоставя фактите.[1]“ Т.е. не е в събраните много факти въпросът, а в правилното им съпоставяне, защото и „съвременните физиогномисти имат събрани хиляди факти, но в тяхното съпоставяне има много изключения.“[2] Това изважда на преден план събирането на знания и начина, по който умът ги подрежда, свързва и осмисля.

Днешното образование често възнаграждава паметта, но не и вътрешното зрение, което разпознава смисловите връзки между събития, явления и преживявания. Учителя казва ясно: „Човек трябва да мисли право, а правото мислене подразбира съпоставяне, последователност между фактите.“[3] Това означава, че вярното мислене не се измерва по бързината на ума или обема на информацията, а по качеството на свързването, по хармонията между детайлите.

Кой е критерият, че едно съпоставяне е вярно? Отговорът, който Учителя дава, е дълбок и красив: „Когато фактите се съпоставят разумно, светлина се произвежда.[4]“ Светлината е „мерната единица“ в духовен план. Ако съпоставянето носи тежест, мрак, раздразнение или надменност, това не е правото съпоставяне. Истинното съпоставяне приближава човека до усещането за съгласуваност и хармония. Също така Учителя обяснява в дълбочина, че при „разумното съпоставяне на фактите се изисква верност в мислите, при което се забелязва, че между всички явления в света съществува тясна връзка.“[5] Именно тази взаимосвързаност на микро и макрококмос е в основата на правилното мислене, за да се осъзнае, „че в света, едновременно, работят разумни сили, които се подчиняват на една Висша разумна сила и всяко нещо, което става в света, не е произволно, а има свое предназначение и дълбок смисъл.“[6] Стъпвайки това разбиране, че съществува непреривна, разумна връзка между всички явления в Природата „от човека се иска да мисли правилно, да съпоставя фактите и да вади верни заключения“[7].

Учителя разграничава два вида съпоставяне – външно и вътрешно. Ако то е вид умозаключение, от сорта: „Близо е лятото, защото всичко започва да зрее“ – това е външно съпоставяне на фактите[8], основано само на наблюдението. Но има и друго – вътрешно съпоставяне, когато се прави връзка между всички явления и събития, които да се осъзнаят като едно цяло. Тогава душата усеща съзряването на нещо в дълбочина. То е като предчувствие, като вътрешна хармония между духовен пулс и реални събития.

Разбира се, животът често поставя всекиго пред противоречия. Но Учителя предупреждава, че това не трябва да е повод за обезкуражаване. „Учените не се страхуват от факти, които си противоречат. Като ги съпоставя, науката се домогва до истината.“[9] Противоречията не са бариери – те са призиви към по-дълбока мъдрост. В тях се крият закони, които излизат наяве само пред онзи ум, който не търси правота, а истина.

И най-сетне, същината: всяко вярно съпоставяне води до светлина. Не само като прозрение, но и като енергия. Това е закон на духовната наука – че когато човек разпознае разумната връзка между нещата, той започва да живее по-цялостно, по-смислено, по-дълбоко. Той не просто мисли – той знае.

2. Пътят към истината: от факт към философия.

Правилното съпоставяне на фактите не е просто мисловна техника – то е път към истината, проверка на самата способност на човека да мисли. Учителя отбелязва: „Животът е основа на нещата, откъдето човек събира фактите, изучава ги поотделно, съпоставя ги и така създава науката.“[10] Това е естественият ход на познанието – започва се от живия опит, от реалността такава, каквато е. Едва след това идва наблюдението, от което се извличат закономерности, а накрая – върху тези закони се изгражда философията, а не както често се прави – когато се тръгва от теорията и тя се налага върху фактите.

Продължава Учителя, очертавайки логиката на съвременното научно мислене: „като се обобщят фактите, науката вади заключения, които оформя като закони и принципи, въз основа на които се създава философията“[11]. Истинската философия, според него, не започва с идеи, а със строго проверими факти – факти, които се преживяват непосредствено и не изискват доказателство, защото самият живот ги налага. Те не се нуждаят от защита – те просто са! В тяхната непреодолимост се крие и първият критерий за здрав разум – мисленето, което не си въобразява, а съзерцава това, което е. Най-дълбоката проверка за мисленето на човека е дали той тръгва от действителността или от предположения.

„Как ще оспори някой факта, дали е роден във форма на човек, или в друга някаква форма?“ – пита Учителя и продължава: Как ще спори волът, дали е вол… Достатъчно е да го погледнете…“

И тук възниква най-наболелият въпрос: в наши дни се оспорват повсеместно като факти дори тези елементарни дадености. Например в САЩ отделни хора настояват да бъдат разпознавани като животни и дори да им се признават съответните „права“. Оспорва се половата идентичност, понятието за човешка природа се размива, а с него – и самата възможност за общовалидни факти. Така мисълта се изправя пред парадокс: ако и волът може да бъде наречен човек, и човекът – вол, как тогава ще съградим наука, философия и истина? Какво остава от съпоставянето на фактите, когато вече не се вярва във факта сам по себе си? Философия без основа в реалността се разпада в агностицизъм, в произвол и пълна дезориентация. Истинското познание, казва Учителя, започва не с това, което искаш да бъде, а с това, което е. И ако човек не започне оттам, всяко умуване се превръща в самоизмама.

3. Обективни критерии за изграждане на вътрешната реалност

В Учението на Учителя истинността не се гради върху вътрешното усещане, а върху способността нещо да се прояви в действителността по устойчив начин. Както в науката няма авторитет, ако няма възпроизводими факти, така и в духовния живот няма истина без вътрешна проверка, довела до обективен резултат:

„Учените се коригират едни други, допълват се, докато най-после се доберат до верни факти. И само върху тия факти може да се гради истинска наука. По същия начин и човек, като изучава живота си, трябва да се основава на верни, а не на мними свои прояви.“ [12]

Учителя дава конкретни примери за това какво значи реалност, без самозаблуда:

„Някой човек си мисли, че е музикален. Той трябва абсолютно да се убеди в това. Като чуе някое музикално произведение и може още от първия път да го запомни, значи той е роден музикант. Друг пък мисли, че има силна памет – като чуе нещо веднъж, веднага го запомня. Ако трябва десет пъти да му се повтаря, за да го запомни, той не е паметлив човек.“[13]

В този подход няма мъглявостта на „аз така го чувствам“, но  има ясен, обективен тест, чрез който може да се спре всяка форма на самоизмама. Това е основата на реалното самопознание. На базата на такива безпогрешни критерии ние изграждаме правилна представа за себе си. И когато това стане, може да се премине към по-висок ред на опознаване – духовния свят. Но законът не се променя:

„Същият закон е верен и по отношение на духовния свят. Който е духовен, той веднага разбира духовните работи. Който не е духовен, с часове може да му се говори, и пак ще остане нещо тъмно (непонятно) в съзнанието му.“[14]

Така Учителя създава континуум от проверка – от сетивното, през умственото, до духовното. Във всяка област истината не е чувство, а способност за възприемане и изпълнение. Както в истинската науката и в Учението се поставя изключително важен акцент върху проверимостта на вътрешните внушения и състояния. Колкото и възвишено да звучи едно вътрешно преживяване, то не е меродавно само по себе си, ако не се потвърди чрез реалността. С други думи: не всяко вътрешно чувство идва от Бога, а всяко, което идва от Бога, се потвърждава чрез реалността.

„Ученикът на една окултна школа не трябва да си прави илюзии, той трябва да знае с колко души може да се бори, с един ли, с двама ли, може ли да бяга – всичко трябва да знае, да не бъде страхлив… само тогава той може да проучва обективния Божествен свят.“[15]

Това е ясен принцип против всякакво самозаблуждение.  Вътрешните сили и възможности не са субективно самочувствие, а подлежат на проверка и опит. Учителя дава няколко примера, когато при човека възниква вътрешно внушение, но то не намира външно покритие:

„Ако има една външна реалност, т.е. когато Бог говори в обективния свят, то се познава […] Ще каже някой: „Духът туй казал, онуй казал, тъй ми дойде на ума“ – това са чисто субективни, криви извъртания на самия човек.“[16]

В този и в следващите пасажи Учителя буквално ни дава анатомията и физиологията на заблуждението, като прави не просто разграничение между вътрешна и външна реалност, а между истинско вдъхновение и заблуда, като разкрива два различни механизма на самозаблуждение:

• Вид заблуда I: Външно внушение, представено като „пророчество“. Някакъв „глас“, „дух“, „вътрешен шепот“ ти говори:

1. „След десет дена ще имаш десет хиляди лева“ – чакам, чакам, парите ги няма;
2. „След две години ти ще се ожениш, ще имаш една отлична мома“ – дойдат двете години, момата я няма;
3. „След четири години ще постъпиш в университета и ще имаш най-добрите професори“ – дойдат годините, професорите ги няма;
4. „След шест-седем години ти ще бъдеш пръв министър в България“ – дойдат годините, никакъв министър не ставам.[17]

Всичко е отнесено към бъдещето, обвито в неясни обещания за нещо грандиозно, доказващи „силата на този, който ми говори“. Заблудата тук идва отвън (или така изглежда), представя се за висш авторитет и цели да те обвърже с очакване, често с цел зависимост или самозаслепение. Проверката е лесна тук: времето идва – нищо не става. Следователно, внушението е лъжливо. Диагнозата е ясна: „това са неизработени субективни, криви извъртания на самия човек“ – т.е. не са от Бога, а от изкривеното ни възприятие.

• Вид заблуда II: Самозаблуда чрез самохипноза

При нея няма глас, няма дух. Има вътрешно самочувствие без покритие:

1. „Аз ум имам, като моя ум няма друг.“ Но не минат два-три месеца, зададат ви една задача – не можете да я решите.
2. Някой път мислите, че сте силен герой, че можете да се борите с целия свят, но вечерно време придружавате една мома, погнат ви двама души, вие оставяте момата и офейкате[18].

Този вид заблуда е от самия човек, без „външен агент“. Тя се храни от въображението и егоцентризма, и е по-опасна, защото не се подлага на съмнение. Проверка и тук е сравнително лесна: идва реална ситуация – не можеш да се справиш и така осъзнаваш, че това е самохипноза чрез идея за изключителност, която реалността не потвърждава.

В Учението на Учителя истинността на всяко вътрешно внушение се измерва не с неговата сила, а с неговата изпълнимост във външната реалност. Ако нещо е вярно, то трябва непременно да се прояви и във външния свят. Обективният свят – като проявен Божи свят – е огледало, в което вътрешната истина се потвърждава. Ако я няма, това не е истина, а заблуда.

Ученикът не трябва да се води от внушения, а от проверими истини. Той трябва да знае себе си реално – с какви сили разполага, до къде стига разумът му, в какви условия се намира. Само смиреното познание води до истинска мъдрост. Само тогава той може да проучва обективния Божествен свят.

4. Психологическите бариери пред истината.

Съвременните изследвания потвърждава, че основните причини за заблуждение не са липсата на информация, а начинът, по който умът работи с нея. Сред ключовите механизми се открояват:

4.1. Илюзия за истината (illusion of truth) – Това е склонността на ума да приема дадено твърдение за вярно, само защото е било чувано многократно, дори ако липсват доказателства или дори ако е фактологически невярно. То започва да изглежда „познато“ и по тази линия мозъкът го приема по-лесно, без критичен анализ.

4.2. Пристрастие към потвърждаване (confirmation bias) – човек несъзнателно търси и приема само онази информация, която потвърждава вече приетото му мнение, а отхвърля или игнорира противното.

4.3. Мотивирано разсъждение (motivated reasoning) – човек използва логиката не за да открие истината, а за да защити желан извод. Разсъждаването е „на служба“ на емоционална или социална нужда, а не на фактите.

4.4. Когнитивен дисонанс (cognitive dissonance) – вътрешно напрежение, което възниква, когато фактите противоречат на личните вярвания. Вместо човек да промени възгледа си, често той отрича или омаловажава фактите, за да си върне вътрешния комфорт.

4.5. Емоционална съпротива (emotional resistance) – понякога самото признаване на даден факт изисква действие или промяна, които плашат или натоварват човека. Затова подсъзнателно той предпочита да не вярва във факта, дори ако е очевиден.

Тези вътрешни капани на ума не са съвременен феномен. Учителя още в началото на XX век посочва, че и най-учените могат да бъдат подведени, когато говорят за нещо, в което вярват, но не са преживели.

5. Личната опитност срещу голите убеждения

След като Учителя извежда пътя на истинското познание – от живота, през наблюдението и съпоставянето на фактите, до законите и философията – той подкрепя този принцип не с абстракция, а с конкретен житейски пример. Той разказва случка с един приятел от началните години на Школата – Гръблашев, учен човек, който с въодушевление говорил за спиритизма и общуването с „оня свят“, без да има лична опора в опита:

„Имахме един приятел Гръблашев – учен човек, който обичаше да държи сказки за спиритизма и съобщението с оня свят, доказваше, че има духове и може да се съобщава с тях. Разправя той: „Държах в Плевен една много вдъхновена сказка пред пълно събрание. Слизам от сцената, иде един господин и ми казва: „Много съм благодарен, господин Граблашев, ще ти кажа нещо, никой да не чуе.“ Аз мисля, че ще ми каже нещо хубаво, той си тури устата до ухото и ми казва: „Страшен вагабонтин си бил, брей! Лъжеш хората, говориш неверни работи.“ Преряза ме, продължи Гръблашев, отщя ми се да говоря за спиритизма. Изгледа ме този човек, изгледа ме, пък си замина.“[19]

След като цитира случката, Учителя не заема ничия страна. Не защитава говорителя, нито нападателя. Вместо това извежда по-дълбок принцип:

„Според мене и двамата са на крив път. Който поддържа мисълта, че съществува друг свят, без да е ходил там, не говори истината. Без да иска, той си служи с неверни факти. Но и онзи, който отрича съществуването на друг свят, без да е ходил там, не говори истината. Друг е случаят, ако човек е проверил фактите, които изнася пред хората. Тогава той е сигурен в думите си и може да каже: „Има неща, които са верни и доказани за мене, независимо от това, дали са верни за другите.“.[20]

Истината, според него, не е въпрос на убеждение, а на лична проверка. Не това, в което вярваш, а това, което си преживял със съзнание и вътрешна яснота, има стойност. И дори тогава – това е истина за тебе, но не непременно всеобща. Разграничението между субективно преживяно и обективно доказано е в основата на всяка философия, която иска да бъде не просто убедителна, а истинна – основана не върху догма, а върху светлина.

 

ІІ. АУМ – структурното ядро на Първия дял.

Поглеждайки исторически, виждаме как Учителя създава в периода 1922–1926 г. три упражнения, които не са отделни опити, а оформят вътрешен триъгълник – своеобразна свещена ос на бъдещата система. В този триъгълник:

– „Изгрява слънцето“ (1922) е утринната светлина – началният импулс.

– „Мисли“ (1926) е духовният зов, който насочва ума.

– А „АУМ“ стои между тях – не като преход, а като вътрешно сърце, където звук, движение и смисъл се сливат.

Ако Паневритмията е универсалният език на душата, то АУМ е свещеният и вечен  слог, който събужда паметта за този език.

Символично, триединният ритъм на „АУМ“ отразява самата структура на Паневритмията: движение – музика – смисъл. В него се усеща дишането на Всемира – вдишване, задържане, издишване. Това е и ритъмът на мисълта – слизане от висшия свят, въплъщение, възвръщане.

В композиционната подредба на Първия дял, „АУМ“ не е просто едно от началните упражнения. То е средоточие – скритото структурно ядро, около която се изгражда съдържанието и живото присъствие на целия дял. Ако „Изгрява слънцето“ отваря пространството, а „Мисли“ го изпълва със съзнание, то „АУМ“ трепти ритмично в центъра, като пулс на вътрешния живот.

Именно за тези три упражнения Учителя дава текста – не като поетичен или художествен избор, а като въплъщение на Словото в движение. Това не е случайност!

В този смисъл, „АУМ“ не е песен, нито жест – а Слово, което се излъчва. Мост между невидимото и видимото. Синтез, който единствено чрез живото присъствие на Учителя е могъл да се прояви така пълноценно.

Особено значение има фактът, че „АУМ“ и „Изгрява слънцето“ са упражнения със свещен текст – език, съзнателно оставен в архаична форма заради вибрационната му сила. Според Учителя тези формули не подлежат на превод или осъвременяване – всяка сричка носи точно определено трептене и въздействие, което се проявява особено при съчетание с музика и движение.

Затова освен, че упражнението „АУМ“ създава атмосфера, то променя състоянието на съзнанието. През него Паневритмията започва да говори – не с думи, а със Слово, което мисли, диша и се движи.

В „Паневритмия“ от 1938 г. е изрично указано, че при изпълнението на трите конкретни упражнения – „Мисли“, „Аум“ и „Изгрява слънцето“ – движенията се съпровождат с пеене на съответните думи[21]. Това ги поставя в особена категория сред останалите упражнения, където такова указание липсва. Изключение прави упражнението „Дишане“ (№27), при което гласната „а“ се изпява ритмично с продължително издишване, но там акцентът тук е върху дихателния процес, а не върху песенно изразяване.

Що се отнася до трите посочени упражнения, обстоятелството, че само при тях е изрично упоменато пеене, разкрива техния специфичен духовно-акустичен статут, при който гласът не е просто допълнение, а съществен елемент от вътрешната работа.

Допълнително потвърждение за това намираме в „Разговорите“, където Учителя ясно заявява: „Когато се пее „Аум“ с движения и едната ръка се вдига нагоре… [22]“ – свидетелство, че песента „Аум“ е замислена за едновременно вокално и двигателно изпълнение, при което звук и жест се сливат в хармонично духовно единодействие.

1. Вътрешният смисъл на „АУМ“ – енергиен поток между Слънцето и Земята.

Ако „АУМ“ е центърът на Първия дял, то този център не е геометричен, а динамичен – жив кръстопът между два свята. Упражнението надхвърля чисто двигателното – в него се отразява динамиката на великия двупосочен поток между Слънцето и Земята, който свързва човека с висшите сили и едновременно го заземява.

„Има едно течение, което иде от Слънцето и минава през центъра на Земята, и друго едно течение, което изхожда от Земята и минава през Слънцето…“[23]

Това описание от Учителя ни разкрива двойната насоченост на силите: отгоре – надолу и отдолу – нагоре. Ръцете и краката стават антените на човешкото същество, чрез които то възприема, трансформира и отдава енергии. Ръката, протегната под ъгъл 45 градуса нагоре – възприема Божественото. Противоположната, наклонена надолу – освобождава нечистото, слизащо към Земята. Това не е просто баланс между полюси – това е алхимична трансформация на материята в дух и на духа в материя, извършвана в самото тяло.

„Това движение е правилен път за свързване с Природата, за влизане в хармоничен допир с нея.“[24]

Когато чрез жест и звук се отваряме за по-висшите сили, не просто се движим – вървим към Източника. Пътят в този смисъл не е цел, а състояние: съзвучие с Природата, обновление на връзката с Божественото:

„Човек работи на Земята, но вътрешният му поглед е винаги свързан със света на звездите. Той гради на Земята, но иска да въплъти това, което долавя от звездните сфери.“[25] – тази мисъл на Учителя може да се разглежда като ключ към разбирането на „АУМ“. В практикуването на това упражнение липсва механичност, защото то представлява вътрешен полет, в който духът на човека се движи по своята звездна орбита. Именно този възходящ порив, който едновременно освобождава и възвисява, превръща „АУМ“ в мост между световете. Този мост не е само символичен, а реален – проявен в ритъма, в дишането, в движението. Всяко движение на „АУМ“ е съзнателен акт, чрез който човек хармонизира небесното и земното. В този процес той не просто участва, а поема ролята на свещенослужител на движението – чрез звук и жест превръща тялото си в жив храм на Словото.

В това се крие и скритата мисия на Паневритмията – да въздига, освен да свързва. „АУМ“ е този невидим лъч, по който духът се движи между двете царства – земното и небесното – и в това движение се ражда Новият човек.

2. Ъгълът 45° в упражнението АУМ от Паневритмията.

В Паневритмията няма нищо случайно – нито в движението, нито в посоката, нито в ъгъла. В упражнението „АУМ“, когато ръцете се вдигат под ъгъл от 45 градуса напред и нагоре, това не е произволно – това е геометрия на свързването. Именно този ъгъл, сочен и от Учителя в различни беседи, е свещеният наклон, чрез който човешкото същество влиза в резонанс с теченията от Слънцето и центъра на Земята:

„Когато си протегнем едната ръка нагоре под ъгъл 45 градуса, чрез нея възприемаме Божественото. Чрез този крак, с който стъпваме, приемаме земни енергии. Чрез тази ръка и този крак, които са протегнати надолу под ъгъл 45 градуса, изхвърляме нечистото, набраните необработени, дисхармонични енергии вън от нас, към Земята[26].“

Учителя подчертава, че ръката при издигането си трябва да бъде леко свита в лакътя, не изопната (изпъната). Той дори изрично се противопоставя на изпънатата поза, напомняща поздрава „Хайл Хитлер“, която изкривява духовния смисъл на жеста: „Какво играете вие? Това е упражнение „Аум“, а не поздрава „Хайл Хитлер“, казва той[27]. Да не забравяме историческия контекст – съвпадение на времеви епохи (30-те и 40-те години), когато и Паневритмията, и фашистките ритуали имат свое сценично присъствие. Смисловата разлика се състои в следното: „АУМ“ е жест на вътрешно обръщение към Божественото – с мека, жива ръка; „Хайл“ е агресивна, втвърдена, йерархична поза на власт и подчинение. Правилното изпълнение включва длан, насочена напред, но ръка, изразяваща вътрешен стремеж, а не външно насилие. При Учителя не се допуска излишно напрежение в тялото. Напрежението в ръката води до вътрешна дисхармония.

Този ъгъл се среща и в друго измерение – погледа. Учителя изрично казва, че поглед, насочен под 45 градуса нагоре, е израз на вяра, свързаност и духовна будност: „Който има вяра, този ъгъл [на погледа] е най-малко 45 градуса и лъчът от очите е винаги нагоре. Такъв човек никога не отпада духом[28]. […] Около 45 градуса нагоре от очите ви ще забележите една постоянна светлина… Тя иде от този източник Отгоре[29].“

Поглед и ръце – в синхрон, насочени под същия ъгъл – образуват жив пентаграм в движение, чрез който човек възприема, излъчва и преработва духовни енергии. Учителя допълва:

„Ако говориш за Бога, ще гледаш нагоре. Лъчът от очите ти образува ъгъл от 45 градуса с хоризонталната права […]. Невъзможно е човек да говори искрено върху възвишени въпроси и да гледа към земята.“[30]

Така 45° става златен лъч на връзката – не вертикален, не хоризонтален, а диагонал на съзнателното движение към Духа. Не е отвес (90°), защото това би било принудено, насилствено „гледане нагоре“. Не е хоризонтала (0°), защото той остава в света на равнодействащото. А 45°? Това е вътрешно избрана посока, посока на устрем, но и равновесие – между Земята и Небето[31], между земния магнетизъм и небесното електричество; между пасивното и активното;  между приемането и отдаването.

В упражнението „АУМ“ – и изобщо в Паневритмията – този ъгъл не е просто физически, той е архетип. Това е висш синтез между физиология и духовност, който малцина днес схващат, а Учителя го е формулирал с такава прецизност. Човек се разгръща по тази линия на светлината – от сърцето през ръката и погледа – към Невидимото.

Но има още едно движение, което добавя третото измерение към жеста – издигането на пръсти. Учителят казва в „Разговорите“: „Когато се пее „Аум“ с движения, и едната ръка се вдига нагоре, а другата се изнася назад, човек трябва да се издигне на пръсти, защото те са свързани с умствения свят. Издигането на пръсти е повдигане в умствения свят.“[32]

Това не е просто баланс. Това е активна свързаност с по-висшите нива на съзнание. Издигането на пръсти – заедно с ъгъла на ръцете и очите – оформя троен вертикал:

• ръцете – приемат токовете от духовния свят;
• очите – фокусират съзнанието нагоре;
• пръстите на ходилата – активират ума и връзката с висшите светове.

 

Синтез

В упражнението „АУМ“ това не е просто координация на тялото, а цялостен духовен акт. Движенията му са формулирани така, че:

• отварят погледа,
• насочват ръцете,
• и повдигат тялото.

Така човек буквално изгражда мост между трите свята: физически, духовен и умствен. И точно затова „АУМ“ не е просто гимнастика или песен, а свещен акт на възлизане – чрез „ъгъла на златната среда“, ритъм, звук и тяло.

3. АУМ – последният акорд в Земната симфония на Учителя.

В Мировата драма последните дни от живота на Учителя разкриват финалния акорд на неговото Земно проявление. Методи Константинов си спомня:

„Няколко дни преди заминаването му бях отишъл с двама мои приятели – Неделчо Попов и Асен Арнаудов. В момента на нашето посещение, като че ли Духът отново влезе в малката черупка на физическото тяло и той каза следните думи: ‚Какво е Бетовен, какво е Исус, какво е Дънов – това са само фикции. Само Бог е Вечен и Безкраен..

След изказването на тази дълбока мисъл… той запя своята любима песен „Аум“ с движения. Тази песен, която съдържа три ключа, с които Великите посветени са отваряли Божествената съкровищница, за да внесат нови идеали, нови свещени скрижали в епохите.

… Тази песен той изпя с красиви движения, тя беше последната, която Учителя изпя на физическия свят.[33]“

С финалното изпяване на „АУМ“ Учителя докосва „трите ключа“ и изпълва етера завинаги, като остави печат на красота – от вибрациите на топлия му глас, от хармонията, излъчена от движенията му, сякаш пророчески, в присъствието на трима предани  ученици – братя силни, здрави,  волеви – носители на мъжкия принцип. Може би именно техния душевен зов пред осъзнатия край призовава още веднъж Духа в „малката черупка“ за едно сетно слизане! Може би тази песен като завършек, бе последният Завет на Учителя! Финал или апотеоз? Вероятно отговорът е в „АУМ“.

Вселявайки се на Земята и жертвоготовно приемайки своята „малка черупка“, Учителя никога не се спира върху фикциите – Той ги разтваря с едно изречение. „Исус, Бетовен, Дънов“ – имената отпадат. Остава само Вечният Дух!

Дори на прага на последните си дни, той изпълнява песента с грация – знак, че всеки жест, всяка сричка и всяка мелодия носят отпечатък от Вечността. Три ключа – звук, движение и присъствие – отключват Божествената Съкровищница. И я оставят отворена за бъдещите поколения.

Песента „АУМ“ става последният духовен акт, който Учителя извършва на физическо ниво. Не просто като любим рефрен, а като въплъщение на трите етапа – съзидание, поддържане и връщане. Акт на сливане между невидимото и видимото. Един финален жест, който молитвено фокусира цялото Му същество – в звук и движение.

Дали е случайно, че именно „АУМ“ е последната песен, която Учителя изпява? Едва ли. Макар че в хронологията на Школата тя не е първата песен, тя е архетип, корен, трепетът преди Словото.

„АУМ“ не е просто дума. Това е звукът на началото, средата и края, събран в един-единствен дъх. В източните традиции се казва, че „АУМ“ съдържа творението, поддържането и разрушението – и че след него настъпва тишина, в която Бог се изразява отвъд формите.

Може би затова Учителя я избира като последен зов, защото „АУМ“ не изисква обяснение. Тя е гласът на Душата, която се завръща, слята с Духа. Тя е мостът между тленното и Вечното нетленно.

И последен щрих: Учителя пее с движение „АУМ“ – като диригент пред огромния си оркестър в Невидимия свят на Всемира. И образът на Христос се явява като аналогия за този момент: както Христос издига ръце на Кръста, така и Учителя изнася ръцете в последния „АУМ“ – не в жест на страдание, а в жест на съпричастие, сливане, свобода, молитва и благословия. И така, с последен жест и благозвучие на АУМ, Учителя не затваря страницата, а я отваря – към бъдещето, към Новия човек, който ще поеме ритъма и ще го претвори в живот вечен.

[1] НБ, 6 май 1928 г.

[2] СК, 10 февруари 1933 г.

[3] СБ, 11 август, 1935 г.

[4] НБ, 6 май 1928 г.

[5] Пак там.

[6] Пак там.

[7] ООК, 30 май 1928 г.

[8] НБ, 29 юни, 1930 г.

[9] НБ, 8 юни 1930 г.

[10] СБ, 24 август 1941 г.

[11] Пак там

[12] СБ, 17 август 1930 г.

[13] Пак там.

[14] Пак там.

[15] ООК, 11 май 1922 г.

[16] Пак там.

[17] Пак там.

[18] Пак там.

[19] Миксирано от СБ, 9 август 1942 г. и УС, 6 юни 1943 г.

[20] СБ, 24 август 1941 г.

[21] Паневритмия, 1938 г.

[22] Боев, Б. „Разговори с Учителя“ – пълна колекция.

[23] Паневритмия, 1938 г.

[24] Пак там.

[25] Пак там.

[26] Пак там.

[27] Драга Михайлова, Изгревът, том ІV, стр. 333.

[28] НБ, 16 декември 1934 г.

[29] 22 февруари 1920 г.

[30] СК, 5 април 1929

[31] Ъгълът от 45° е средата между хоризонталата (Земята) и вертикалата (Небето). 

[32] Боев, Б. „Разговори с Учителя“ – пълна колекция.

[33] Методи Константинов, том ІV, Изгревът стр. 492.

Музикални и други аспекти на упражнението АУМ – Диан Семов

Числовата хармония в „Мисли“, „АУМ“ и „Изгрява слънцето“ – Тонка Петрова 

1. Първообрази на трите централни упражнения от Паневритмията.

1.1. Първообраз на упражнението АУМ

1.1.1 Появата на движението: първото изпълнение на „АУМ“ в кръг.

Благодарение на дневника на Олга Славчева получаваме пряка свидетелска картина на първото изпълнение на АУМ с движение, при това в една благословена и осветена среда – Бивака „Ел Шадай“, където Учителя често е разкривал и споделял своите дълбоки опитности.

Макар точната дата на създаването на движенията към песента „Аумен“ да не е документално потвърдена, тяхното практическо прилагане е засвидетелствано още в началото на март 1926 г. – само три месеца след първото изпяване. Това свидетелство идва от дневника на Олга Славчева – една от най-близките ученичкш от Школата на Учителя и участник в традиционните четвъртъчни излети към Витоша. Тя описва преживяното на 4 март с едно изречение, което звучи като покана към мистичното присъствие: „Обзе ни неземно тържество. Като че ли се намираме всред Рая и сам Бог е с нас.“[1]

Нейното описание съдържа няколко важни акцента, които ни разкриват как АУМ преминава от звук към движение:

1. Кръгът е бил формата на подредбата на учениците, което се явява предтечата на Паневритмията. Сам по себе си той символизира вечността, хармонията и цикличността, а в него „АУМ“ не се изпълнява индивидуално, но се преживява вече като колективен акт.
2. Впечатляващ мащаб със 160 участници: огромен брой участници за миналото столетие, особено предвид условията в началото на март, когато зимата още не си е отишла, а пътят в сняг или кал до Бивака е преодоляван пеша. Това свидетелства за вътрешната настройка и устременост на учениците, готови да се изкачват часове, за да се докоснат до ритъма на АУМ на високо място.
3. Движението и Учителя: в този кръг участват всички присъстващи. Изпълняват се раздвижващи упражнения, след което преминават към тройно изпяване на АУМ с нежни, плавни движения – първото задокументирано преживяване на звук и движение в единство.
4. Разделянето по линии: кръгът е разделен на горен (сестрински) и долен (братски) край. Това интересно разделение повдига въпроси: дали тук не се отразява символичното присъствие на женския и мъжкия принцип, възприемащото и излъчващото начало, които чрез АУМ се стремят към хармонично единство? А може би тази подредба е имала за цел да подчертае ролята на звука като мост между двете полярности, а пеенето да стане акт на комуникация[2] и хармонизация.
5. Изпяването е три пъти: не е еднократно, а тройно изговаряне на АУМ, което кореспондира с неговата тройна структура – творение, поддържане, завръщане.

Движенията не са описани конкретно, но се споменават като „нежни, плавни“ – което показва вътрешната настройка, а не външната строгост. Плавните, съзнателни движения хармонизират етерните потоци в човешкия организъм и създават вътрешен ред. Именно тези движения възстановяват етерната обвивка около физическото тяло, а това може да се изрази с една дума: „здраве“.

6. Живото преживяване: може би най-важното е посланието от душевния резонанс, предадено от Олга: „АУМ – Бог – Сила – това не са само думи, а живи сили“. В този момент АУМ престава да бъде звук и става сила, която се преживява в тялото, ума и душата – жива мантра, жива молитва, жива връзка с Източника.

1.1.2. Движението „АУМ“ – ранни описания и вътрешна структура

Сравнявайки двата най-ранни източника (стенограмата на Боян Боев и описанието на Галилей Величков), разкриваме основната структура на движението „АУМ“ още преди създаването на Паневритмията.

На 6 май (четвъртък) 1926 г., само два месеца след първото свидетелство на Олга Славчева, Боян Боев стенографира първия известен пълен модел на движение, свързано с изпяването на АУМ. Той гласи:

„След това изпяхме АУМ със следните движения:

При движение №1 ръцете се движат отдолу нагоре и през това време се изпява първото „АУМ“.

При движението №2, ръцете отстрани се спущат надолу и през това време се изпява второто „АУМ“.

При движение №3 ръцете се издигат пак нагоре и се изпява третото „АУМ“.

При движение №4 ръцете се свалят постепенно отстрани до първоначалното положение долу само един път и през това време се изпява Ом-Ом-Аумен.“[3]

Съществува обаче и второ описание, значително по-детайлно, дадено от музиканта Галилей Величков – ученик от Специалния клас и отличен цигулар. Той предава изпълнението на „Аумен“ по следния начин:

„Аумен 

АУМ. Двете ръце бавно се издигат над главата, съединяват се под ъгъл и се спущат надолу с „обливане“. Това се повтаря три пъти.

Ом. Дясната ръка бавно се издига до отвесно положение.

Ом. Лявата ръка бавно се издига до отвесно положение и през това време дясната ръка се спуща надолу.

Ау-. Лявата ръка остава в това положение, а дясната ръка бавно се издига до отвесно положение.

–мен. Двете ръце се съединяват над главата и с „обливане“ се спущат надолу.

Цялата песен се повтаря три пъти.“[4]

2.1.3. Сравнителен анализ на двете описания

При описанието на Б. Боев изпяването на трите пъти „АУМ“ съответства на три движения – вдигане на ръцете, обливане и ново вдигане. Последното, четвърто движение, е едно финално, по-продължително спускане, съпроводено с изговаряне на цялата формула: „Ом-Ом-Аумен“.

Това подсказва един модел, подобен на свещенодействие, в който ръцете се движат в съгласие с ритмичните звукови вълни, а „Аумен“ в края на песента „обобщава“ и вътрешно „прибира“ движението.

При Галилей Величков обливанията са три пъти пълни, още при изпяването на „Аум“. Боян Боев описва само едно и половина (едно обливание + две вдигания на ръцете). Но при описанието на Галилей Величков виждаме последващо сложно асиметрично движение – докато едната ръка се издига, другата се спуска. Това изисква висока координация, което може да сочи към по-късен, усложнен вариант, но не е изключено и описанието да е предадено по памет и да съдържа неточности.

Даването на песен с движение е един от първите опити за сливане на звук, слово и движение в едно цяло, при което всяка фаза от тялото следва вътрешна идея. Още преди Паневритмията да бъде оформена като цялостна система през 1932 г., три упражнения освен АУМ са давани с движение:

• „Фир-Фюр-Фен“ (1922 г.)
• „Изгрява слънцето“ (1922 г.)
• „Мисли“ (6 юни 1926 г.)

АУМ обаче е първото упражнение, в което движението и звукът се вплитат с ясна тричленна и четиричленна структура, оформяйки първичния модел на бъдещата Паневритмия, в която движението, музиката и текста се сливат в единен жив ритъм.

1.2. Първообраз на упражнението „Мисли“.

Уместно е да проследим и ранните форми на останалите упражнения, за да изведем троичния принцип, заложен още преди оформянето на Паневритмията.

На 6 юни 1926 г., само месец след описанието на АУМ, Учителя създава упражнението „Мисли“ по време Специалния клас. Първоначално то се изгражда импровизирано – със съвместно участие на учениците в създаването на мелодията, а после и с постепенно въведени движения. Учителя подчертава:

            „Днес ще имаме едно музикално упражнение. Напишете с печатни букви: „Мисли! Право мисли. Свещени мисли за живота ти крепи.“ […] Тази мелодия – изисква се време, за да я развием. И ако човек не се смущава… (Учителя пее мелодия за думите: „Мисли, право мисли!“ Всички вземат участие. Постепенно се оформя една мелодия по-сполучлива.)

Като се намирате в едно песимистично състояние, пейте бързо, ритмично, тези мисли поправят. (Пее се и втората част: „Свещени мисли за живота ти крепи!“ – много пъти. Изпява се упражнението. Всички [са] прави, [с] дясната ръка, [положена] на лявата страна на гърдите, после втори път [–] лявата ръка [е поставена] на дясната страна на гърдите.)

Как чувствате, при първия или при втория случай по-лесно се пее? (Изпя се упражнението, придружено с движения.)

„Мисли!“ Издигаме двете ръце отпред, право надолу до гърдите.

„Право мисли!“ Ръцете настрани хоризонтално.

„Свещени мисли за живота ти крепи.“ (При всяка дума ръцете правят подем нагоре, вълнообразно според ритмуса.)[5]

Упражнението се изпява от всички с движенията няколко пъти.

1.3. Първообраз на упражнението „Изгрява слънцето“, дадено на 22.10.1922 г.

Първообразът на Паневритмията – според спомените на Елена Андреева – започва с „Изгрява слънцето“, дадено на 22.10.1922 г. в рамките на Общия окултен клас, където учениците са седели на столове. Там Учителя изпява песента и показва движенията, които, поради липса на пространство, са били ограничени, но вътрешно ритмични и съдържателни. Тя твърди още, че втората част на това упражнение – „Сила, жива“ –  трябва да се прави с два тласъка, а не с четири, както е описано през 1938 г. в „Паневритмия“:

„Трябва да споменем, че Учителя фактически е започнал много по-рано даването на Паневритмията – например „Изгрява слънцето“. Това упражнение е дадено в клас още през 1922 година. Тогава той изпя песента и ни показа движенията ѝ. А ние я заучихме като отделна песен, придружена с движения. И когато бяхме в „Турнферайн“[6], на място, седящи на столове, пеехме „Изгрява слънцето“. […] Учителя даде „Сила, жива“ като цяла фраза, наведнъж – както е музикалната фраза, така трябва да се играе упражнението, без прекъсване. А не на два пъти, както го бяха запомнили, поради това, че в клас нямаше място къде човек да си разгъне ръцете. Значи, трябва да се играе, както е цялата музикална фраза. (Е. Андреева, „Изгревът“, том І, стр. 550 – 552)

С изложените горе свидетелства и спомени имаме възможността да проследим как още през 20-те години на XX в. се заражда троичното ядро на Паневритмията – АУМ, Мисли, Изгрява слънцето – всяко със своята уникална форма, но носещо общ ритъм и дух.

 

2. Числовата хармония в „Мисли“, „АУМ“ и „Изгрява слънцето“.

При задълбочен анализ на трите централни упражнения в Паневритмията – „Мисли“, „АУМ“ и „Изгрява слънцето“ – се разкрива един съществен, но често неглижиран проблем: несъответствието между описанията на движенията и нотния запис. Макар събрани в едно и също издание, това от 1938 г., музиката и текстовете са подготвени от различни ученици на Учителя, което води до ритмически разминавания, добавени тактове и нарушаване на числовата симетрия в движенията. Този проблем не е съвременна интерпретация – той се е проявил още приживе на Учителя, но до днес остава концептуално нерешен.

Несъответствия и техните последици:

• „Мисли“

Оригинално описание на движенията в изданието от 1938 г.: 6 стъпки × 4 = 24

С добавен удължен тон в последващите издания след 1938 г., който вече е отразен и в описанието на движенията: 6+7 = 13 → 2×13 = 26 крачки.

Добавената последна крачка произтича от удължена нота, която дава ново „загребване“ и така се нарушава първоначалната ритмическа структура.

• „АУМ“

Оригинално описание на движенията в изданието от 1938 г.: 6 крачки × 4 = 24

С добавен удължен тон в последващите издания след 1938 г., който вече е отразен и в описанието на движенията: С нотиране „Ау-мен“ (разделяне) на 7 вместо 6 крачки → 4×7 = 28 крачки.

Разделянето на „Аумен“ на два такта („Ау-мен“) променя същността на звука. Това не е просто музикално решение, а отдалечаване от духовната идея за едносложност и единен дъх – така характерен за свещените мантри.

• „Изгрява слънцето“

Отново имаме 6×4 = 24 стъпки в оригиналното описание на движенията.

Заради нотния текст – отново 26 стъпки, както при горните упражнения.

Във всички примери наблюдаваме едно и също: нотният текст „дърпа“ движението извън първоначалната ритмика. Получават се стъпки 13 вместо 12, 26 вместо 24 – числа, които не отговарят на първоначално заложената хармонична структура. Това не е само въпрос на форма – тук става дума за дълбок синхрон между число, дъх, крачка и звук.

Става дума за разнобой между слово и звук, който поставя на изпитание централната идея на Паневритмията: хармония между вътрешния ритъм (дишането), външния ритъм (движението) и духовния ритъм (мелодията и думите).

Учителя многократно подчертава значението на числата, ритъма и тяхната връзка с космическия ред. В този смисъл числото 24 (6×4) не е произволно – то носи в себе си идеята за завършеност, за времева цялост (24 часа), за циклична хармония. Добавянето на удължени нотни стойности, водещо до 13 крачки на половин цикъл, въвежда в Паневритмията число, което не присъства като свещено в Учението.

Това създава напрежение, което не е резултат на небрежност, а по-скоро – на историческо разделение: музикалните и телесните практики са предавани отделно. В резултат, днес имаме установена практика, която повтаря несъответствието и утвърждава една форма на дисхармония, макар често неосъзната.

Чия е отговорността – на нотиращия или на описващия движенията? Еднозначен отговор няма, но резултатът е налице – една от най-съвършените духовни форми, създадена с математическа, музикална и символна точност, бива леко изместена от оста си.

Възможните решения не са нито лесни, нито бързи. Не е достатъчно „да се върнем“ към едното или другото. Нужно е:

• Да се сравнят системно всички източници – първи ръкописи, оригинални нотирания, свидетелства на участници;
• Да се установи ясна линия на числова, ритмична и смислова съгласуваност;
• Да се потърси духовният център, около който музика и движение отново се обединяват в жив символ.

Някой би възразил: „Но така го играеха още от времето на Учителя!“ – и ще бъде прав. Но нека си зададем по-дълбок въпрос: Какво е било вложението? Ако числото 24 е свещено, ако дишането следва този ритъм, ако думите и крачките съвпадат – то може би именно първоначалната структура е носител на синхрона. А всяко удължение – колкото и красиво – е разместване на оста.

Сляпото следване на нотите и буквалното повтаряне на движенията не биха ни доближи до същността и до отговора. Нужно е вътрешно съгласуване – търсещо не само формата, а Духа. В този смисъл въпросът за съотношението между музика и движение не е само музикален – той се явява като духовен тест за съвременния ученик. Докато не открием онова място, където числото, крачката, дишането и думите се сливат в едно, Паневритмията ще остане частично замъглена в своята същност. И може би това не е грешка, а именно Път – към възстановяване на Първообраза.

[1] Олга Славчева, Изгревът, том ХХVІ, стр. 542.

[2] Днес подобна практика се среща във „Вербек пеенето“, което е метод за разкриване на гласа, създаден от шведската оперна певица Валборг Вербек-Свердстрьом (1879–1972) и представлява не само вокална техника, а духовно-артистичен подход, който разглежда гласа като израз на троичната същност на човека – тяло, душа и дух.

[3] Боев, Б. „Разговорите“ – пълна колекция, Витоша , 6 май (четвъртък) 1926 г.

[4] Галилей Величков, Изгревът, І том, стр. 66.

[5] СК, 6 юни 1926 г.

[6] Гимнастически салон в София, който в началото на Школата е използван от Братството за провеждане на беседи и лекции.

Обобщение и финални слова на участниците

Семинар по Паневритмия 11 юли 2025 г. Варна

За АУМ в Паневритмията – Христо и Галя Маджарови

Учителя, ученици за Паневритмията – Станю Василев

За Високия идеал и традициите в Паневритмията – Георги Христов

І. Традициите в Братството.

В стремежа към Духа на Истината и вярност към Учителя, настоящият текст разглежда една от най-чувствителните теми в историята на Паневритмията – въпросът за нейната „поправка“ след заминаването на Учителя, и по-конкретно инициативата на някои сестри от 50-те години на ХХ в., описана в спомен на Мария Тодорова. Тази инициатива води до дълбоки противоречия, които продължават и до днес.

1. Изходната теза на Мария Тодорова.

„През 1938 година беше излязла от печат голямата книга „Паневритмия“. Но упражненията, описани от Боян Боев, не бяха правилно описани… А сега, след заминаването на Учителя, трябваше да се предприеме нещо, за да може всички еднакво да играем Паневритмията. Тогава аз, Мария Тодорова, извиках Елена Андреева – стенографката на Учителя – и се уговорихме да започнем тази работа. Извикахме и Ярмила. Нали Учителя бе казал, че тя трябва да оправи упражненията на Паневритмията.“[1]

Основни нейни твърдения:

• Упражненията в първата книга по Паневритмия (1938 г.) не са правилно описани;
• Тези описания са дело на Боян Боев – най-близкият и доверен ученик на Учителя през цялата Школа;
• Поради нежелание да го обидят приживе, корекцията е отложена до заминаването на Учителя;
• Инициативата за „поправка“ започва по лична инициатива на Мария Тодорова и Елена Андреева;
• По-късно се присъединява и Ярмила Менцлова – позовавайки се на думите на Учителя, че тя ще оправи упражненията.

2. Анализ на съдържанието.

Текстът съдържа няколко тревожни несъответствия – фактологични и духовни. Изказаното звучи като опит за обосноваване на инициатива, за която липсва ясно духовно водителство. Тонът сам по себе си подсказва, че е плод на субективно недоволство, а не следствие от вдъхновение или повик отгоре.

2.1 Обезценяване на работата на Боян Боев

Обвинението, че Боев не е описал вярно упражненията, е трудно защитимо. То означава или:

• съзнателно подмяна на авторитета му,
• неразбиране на стила и метода му,
• или опит за овладяване на посока, която Учителят вече е поверил на други.

2.2. Съмнителният характер на инициативата

Налице е липса на приемственост. Защо не са включени Милка Периклиева, Катя Грива, дори самият Боев? Вместо това решението е взето между две сестри, които не са посочени от Учителя като носители на тази мисия. В текста не личи вдъхновение, а намерение „да се направи нещо“.

2.3. Ярмила Менцлова – използвана или водеща?

След взетото вече решение, Ярмила е „извикана“. Не за да ръководи, а сякаш за да легитимира процеса. Но според свидетелства, Учителят е казал, че тя трябва да оправи Паневритмията – без посредници и „помощ“. Това ѝ не е дадено.

2.4. Мълчаливият отговор на Ярмила

В изданието си от 1984 г. Ярмила не използва труда на Мария и Елена. Това е индиректен, но ясен отговор. Ако беше ценно, щеше да го включи – тя е известна с прецизност и почит към Учителя. Фактът, че не го прави, говори сам за себе си.

3. Въпроси без отговор.

3.1. Защо отсъстват учениците, с които Учителят реално е работил по Паневритмията: Боян Боев, Милка Периклиева, Катя Грива?

3.2. Коя редакция е по-близо до първообраза? Тази от 1938 г., издадена приживе на Учителя, или направената 20 години по-късно без негова санкция?

3.3. Защо възниква числова дисхармония (пример: в упражнението „Изгрява Слънцето“ има 26 стъпки вместо 24, което нарушава ритмичния модел на 6 х 4 стъпки“) и какво я причинява?

3.4. Какво точно е било „поправено“ – и на какво основание?

3.5. Коя версия е по-близо до Първообраза – и коя до човешката намеса?

4. Последици.

От инициативата на Мария Тодорова започва процес на разслоение в традицията на Паневритмията. Постепенно възникват различни стилове, описания, числови и ритмични разминавания. Това води до:

• загуба на числова и ритмична хармония;
• духовна неувереност сред последователите;
• дисбаланс между музика, движение и слово;
• съмнения относно авторитета на източниците.

5. Вместо заключение – Скритият парадокс: самопоставяне над всички.

Измежду редовете на спомена на Мария Тодорова прозира една невидима, но ключова предпоставка: че само тя правилно е разбрала Паневритмията и нейните несъответствия. Всички останали – включително Боян Боев, Милка Периклиева, Катя Грива и дори Ярмила Менцлова – изглежда не са забелязали или не са имали нейното „духовно зрение“, за да открият грешките. Така се създава парадоксално положение: тя си присвоява правото да определи кое е вярно и кое не – и да започне „поправката“ без реална санкция, без братско обсъждане и без доверие в работата на най-близките ученици до Учителя.

Този подход разкрива не толкова стремеж към обективна истина, колкото една тиха, но решителна подмяна на авторитети – чрез изместване на тежестта от Учителя и неговите посветени ученици към собствена лична преценка.

Истинската сила не идва от инициативност, а от произхода на инициативата. В Школата не е достатъчно едно добро намерение – нужно е вътрешно водителство. Именно затова Ярмила Менцлова, без да влиза в спор и без да обезценява, създава свое издание – тихо, дълбоко и отговорно, основано върху оригинала от 1938 г., който Учителят е благословил със следните думи: „За Бога така се работи!“

Истината, дори временно забравена, се връща – чрез мислещи и верни на Идеята братя и сестри, които не търсят раздор, а възстановяване.

ІІ. Основни правила и препоръки за игра на Паневритмия по високия идеал

1. Важни въпроси относно играта на Паневритмия.

1.1. Каква е геометрията в Паневритмията?

Паневритмията се играе по двойки, движещи се по окръжност, в посока обратна на часовниковата стрелка. Радиусът на окръжността трябва да бъде съобразен с броя на двойките, така че разстоянието между отделните двойки да бъде две протегнати ръце. Разстоянието между партньорите в една двойка също трябва да бъде две протегнати ръце. През цялата игра на Паневритмията трябва да се запазва правилната геометрия (кръг, радиален лъч, квадрат или правилен петоъгълник), както и разстоянието между двойките и вътре в тях.

1.2. На какви места се играе Паневритмия?

Всеки град има своето свещено място. Много често това е най-високото възвишение, от което трябва да има възможност за посрещане на изгрева през цялата година. Обикновено тези места са извън пределите на града, където гъстото астрално влияние не се усеща. Важно е да се играе на трева – на слънчева зелена поляна, където реално ще изпитаме текста от Паневритмията, в който се пее „по зелената трева и на бистрата роса“. Добре е да бъдем боси (освен в много студените сутрини), за да става правилен обмен между нас и околната среда. Ако сме с обувки (гума/пластмаса), то става изолация между нас и енергиите на земята.

1.3. Кога се играе Паневритмия?

Паневритмията е добре да се играе сутрин рано, задължително след изгрева на Слънцето, чийто диапазон в месеците март-септември варира от около 1, 5 часа (от 5:50 до 7:20 ч. за София). Тъй като изгревът според Учителя представлява кулминацията за деня, то трябва винаги да се съобразяваме с него и да го имаме за отправна точка. Всеки ден обаче слънцето изгрява по различно време и за целта е удачно да се фиксира часът за започване на Паневритмията спрямо него. Например около 40 мин след първият лъч да се започват 6+1 упражнения, като преди това всеки лично си е посрещнал изгрева и от всички желаещи е направен кратък общ наряд за деня.

1.4. На каква музика се играе Паневритмия?

Играе се на жива музика. На въпрос от цигуларката Мария Златева към Учителя, дали би било добре да се използва грамофон, той отговаря: „Не! По-добре е живо свирене.“ (“Изгревът“ на Бялото Братство, пее и свири, учи и живее“, том I, с. 353). Певците и инструменталистите са в центъра на кръга. Останалите участници не пеят по време на изпълнение, освен на специално посочените изрично места, когато краката не се движат: упражненията „Дишане“ и „Слънчеви лъчи“ – от „Ти си ме мамо…“ до края. Учителя казва: „Хорът ще застане в средата, заедно със свирачите, а другите ще играят и мислено ще пеят“ („Съзвучия от бъдещето“).

1.5. Какво е облеклото на играещите Паневритмия?

Паневритмия се играе в подходящо облекло от естествена материя (лен, памук и вълна) – дрехите са свободни по тялото, непрозрачни, светли на цвят – бели, светлосини или розови. Жените – с широка рокля с дълъг ръкав, може и с пола до под коляното. Мъжете – със свободни бели ризи и панталони, може с колан. Учителя казва следното: „Слънчеви лъчи” трябва да се играе със специални костюми с широки като тога ръкави и с пояси на кръста. Костюмите да бъдат със син, розов и бял цвят.” („Акордиране на човешката душа“, том II)

2. Правила, отнасящи се до индивидуалната игра на всеки участник.

2.1. Тялото е изправено, излъчващо бодрост, с изправен гръбначен стълб и мислено ориентирано по оста Слънце-Земя;

2.2. Походката в Паневритмията е специфична – стъпване първо на пръсти и после на пети.

2.3. Пръстите на ръцете са събрани.

2.4. Погледът е на 45° нагоре.

2.5. Движенията на тялото трябва да бъдат плавни и непрекъснати в рамките на такта.

2.6. По време на Паневритмия влизане и излизане на играещите става само при нужда, като това може да се случва в паузите между упражненията или между дяловете.

2.7. В центъра на Паневритмията са само музикантите и певците. Наблюдаващи хора,  животни или предмети са на достатъчно разстояние, така че да не препятстват играещите. Ако се налага отиване от другата страна на кръга, то това става чрез заобикаляне по посока на движението – обратно на часовниковата стрелка.

2.8. По време на изпълнението на Паневритмия всеки участник се старае да бъде дълбоко концентриран (съсредоточен) в себе си – в изпълнението на движенията, върху съдържанието на текста, с красивите мисли и чувства, изразител на които е Паневритмията.

В книгата „Паневритмия“ от 1938 г. Учителя казва: „Тъй дълбоко трябва да се концентрира човек при изпълнението на тия упражнения, като че ли ги прави сам.“

„При правене на паневритмичните упражнения човек трябва да изпитва чувство на благоговение, едно свещено чувство, свещен трепет, за да може да получи нещо.“

„При правенето на паневритмичните упражнения трябва да имаме известни идеи в съзнанието, но не произволни, а тъкмо такива, които строго съответстват на движенията.“

3. Общи правила.

3.1. Всеки един от трите компонента на Паневритмията – музика, текст, движения – е равностоен на останалите. Не трябва да се фаворизира нито един от тях за сметка на останалите два, тъй като ясно е казано, че Паневритмията е съответствие между тон (музика), движение и слово. Така в тази симбиоза протича Паневритмията и всеки един от елементите изпълнява своята собствена длъжност в общия организъм: музикантът свири мелодията, певецът артикулира текста, а играещите правят съответните движения.

3.2. Всяко упражнение в Паневритмията започва винаги с десен крак. Закон е, че първи винаги са мъжките, положителни, творчески сили. След тях неотменно като подкрепа винаги идват женските, отрицателни, съграждащи сили. Тогава последните идват правомерно, за да оформят правилно зададения творчески импулс. В „Паневритмия“ от 1938 г. Учителя казва: „Паневритмията [всяко упражнение!] започва винаги с десния крак, защото творческите сили действат първи. Те творят, създават ония елементи, върху които работят съграждащите сили.“

3.3. При изпълнение на Паневритмията всяка стъпка е винаги в първото силно време на такта, независимо от размера на музиката. Много важно е, началото на всяко упражнение да започва точно в първото си време. За целта е нужно да се направи едно предварително подготвително движение. За да не се изпуска първият такт, всеки от участниците в кръга може да поглежда към центъра, където музикантът/ите прави/ят специфично движение за началото на упражнението.

3.4. Ръцете и краката се движат едновременно в синхрон.

3.5. Винаги за предпочитане е да се правят пълните фигури в Паневритмията: при „Слънчеви лъчи“ – пълни лъчи от по шест двойки, както и да има двойки за външния кръг. При „Пентаграм“ е по-добре да се запълни един цял пентаграм, отколкото да има два непълни например.

Паневритмията трябва да се играе и изпълнява многократно – цялата, на части, и пак цялата, и то с месеци и години редовно. При такова повторение у човека се изработва координация между разните части на тялото; известна музикална памет – памет на движенията и връзките между тях (междинни или спомагателни движения), пластичност и плавност.

Ако някои от горните условия, правила и препоръки отсъстват, то тогава ни най-малко не трябва да се спира играта на Паневритмия и човек да се обезсърчава и отказва, но да се играе с мисълта, че това са репетиции до момента, в който един ден той ще излезе вече подготвен на сцената на Природата и ще се свещенодейства в пълнота и с благоговение. Високият идеал трябва да се следва неотклонно, дори той да е непостижим!

[1] (Мария Тодорова, Изгревът, том І, стр. 213)

Текстът и надграждането на личността в Паневритмията – д-р Антоанета Янкова