Пробуждане на колективното съзнание

В света започва да действа сега един велик закон. Имайте предвид, че светът е минал в една нова фаза и няма да се минат и десет години, това течение ще се усили. Този велик закон работи сега във всички хора, той работи в човешките мозъци, в човешките сърца.
Човечеството досега е живяло в колективното подсъзнание, като животните, а отсега цялото човечество минава в колективното съзнание, т.е. хората започват да съзнават, че те са нужни един за друг. Досега всеки човек е живял сам за себе си, всеки е търсил за себе си спасение, а сега в цялото човечество има един вътрешен подтик да се подобри общото състояние; тъй че не само за една обществена класа, а за всички обществени класи да се подобри положението, и то по един разумен начин, а не да мислим, че ние сами ще подобрим живота си.

Учителя

Първобитно колективно съзнание

Всяка култура представя условия, при които човешката душа се развива. Тези условия са разумно поставени, те следват последователно, планомерно, в тях има съгласуване, единство. Един велик Божествен план се прилага в живота. Когато говорим за развитието на живота, подразбираме пробуждане на съзнанието. В такъв случай разглеждаме живота не от становището на едно същество, а от гледището на този план на Великото разумно начало.
Когато пролетта настъпва, Слънцето започва да се повдига, топлината се усилва, денят става по-голям. Аналогичен процес се наблюдава и в съзнанието, когато настъпва нова култура. Онова, което става в Природата, става и в човека, в човешката душа, в човешкото съзнание.
Съвременната култура на Бялата раса завършва своята задача, изпълва своето предназначение. Нейните постижения, както и придобивките на всички минали култури, са богатство; те ще влязат като условия в идващата нова култура, чийто признаци вече се чувстват.
Учителя благовества днес тази култура на цялото човечество. Тя има своята програма, своите задачи. Сравнена със сегашната, тя ще бъде култура на истинско братство. Нейните задачи Учителя очертава така:

Съзнателният живот да дойде чрез Любовта. Светлата интелигентност – чрез закона на Мъдростта.
Силната воля и свободата на човечеството – чрез закона на Истината.

Учителя посочи пътя, по който ще се реализират тези задачи. Той казва:

Разумната Природа ги е реализирала, но ние ще ги възприемем и осъществим.

Днес се създават условията за Новата култура. Светът се подготвя за нейното идване. Царството Божие иде, иде непреривно през цялата вечност, както иде пролетта.
Преди да се спрем по-подробно върху трите основни принципа на Новата култура – Любовта, Мъдростта и Истината, ще хвърлим светлина върху някои процеси в развитието на съзнанието, за да ни стане ясно настоящето и за да очертаем бъдещето, което иде. Например, ако сравним човека от първобитното общество и съвременния човек, ще намерим голяма разлика в съзнанието. Различието е в три насоки – в широта, в яснота или будност и в отношението към Природата. Що се отнася до широтата, първобитният човек е имал по-широко съзнание. В своето съзнание той е смятал като едно всички членове на групата или племето, към което е принадлежал въз основа на кръвното родство, а всички други хора са били вън от кръга на неговото колективно съзнание. Те са били същества, чужди за него. Ето защо в първобитното общество е имало племенни вражди и войни. Това усещане за единство с членовете на племето е било повече несъзнателно или полусъзнателно. Такова съзнание се нарича племенно, групово или първобитно колективно съзнание. Съзнанието на първобитния човек е било неясно, мъгляво, нямало е онази будност и яснота, която има съзнанието на съвременния човек.
Такова е било например съзнанието на човека от Лемурийската раса. Той е нямал самосъзнание, не е могъл да казва на себе си Аз, смятал се е като част от племето, към което е принадлежал, както една капка се губи в чаша с вода.
В следващата, Атлантската раса се появява началото на личното съзнание. То се характеризира с определяне на отношенията с други хора и околната среда по свой вкус. Постепенното развитие на личното съзнание става за сметка на колективното подсъзнание или широтата, която започва да намалява. Установяването на специфични отношения предполага началото на известен вътрешен критерий. Така в тази раса се забелязват наченки в развитието на умствените способности – първият проблясък на ума, който внася яснота и будност в съзнанието.
От изложеното е явно, че двете качества на съзнанието – широта и яснота – се развиват в противоположни посоки: широтата намалява и с нейното намаление се усилва яснотата или будността на съзнанието.
Степента на съзнанието винаги се отразява и върху икономическия бит на племето или рода. Ето защо това първобитно колективно съзнание е вървяло ръка за ръка с колективната собственост.
Човек като индивидуалност е бил обезличен. Племенният дух е обхващал и ръководел всички членове на племето като един колектив. Не е могло да става въпрос за стремеж към индивидуална свобода. У човека не е имало усет, копнеж към свобода, оценка на свободата като най-скъпия дар на човешката душа. Личният живот не е съществувал като нещо ярко изразено. Отделният човек е бил така обезличен, както клетките в организма или както отделните индивиди в един мравуняк или кошер.
По отношение третото качество на съзнанието, а именно отношението на човека към Природата, за човека на Атлантската раса цялата Природа е била одухотворена, жива; даже духовната, вътрешната страна на Природата за него е била по-реална, отколкото външната, материалната страна.
След Атлантската започва развитието на Бялата раса. Останки от Лемурийската и Атлантска раси има запазени и днес, но вече доста променени. Като останки от Лемурийската раса се сочат голяма част от негърските племена в Африка, Австралия и тихоокеанските острови, а останки от Атлантската раса са червенокожите в Америка, туранската и монголската раси в Азия.

Развитие на индивидуалното съзнание

Ако проследим културите на Бялата раса, ще видим постепенното приближаване към едно ясно, определено, диференцирано самосъзнание.
В първата култура на Бялата раса – Индийската – виждаме вече първите прояви на самосъзнанието, слаби наченки на което се зараждат в Атлантската раса. С постепенното индивидуализиране на човека първобитното колективно съзнание отслабва. С други думи, широтата на съзнанието се намалява за сметка на яснотата или будността, която се усилва. Като говорим за Индийската култура, разбираме не днешната, а древната такава, която е разцъфтяла след края на Атлантската епоха.
Заедно с постепенното индивидуализиране на човека и отслабването на колективното съзнание започва и постепенният преход от колективната към частната собственост. Този процес става бавно и незабелязано в течение на хиляди години с множество преходни форми и степени, постепенно.
Отношението на човека към Природата се изменя. Древният индус продължава да смята вътрешната, духовната страна на Природата по-важна, по-съществена, по-реална, отколкото материалната є страна. Той се стреми към духовното, което смята за вечно и непреходно. Обаче все пак има разлика в това отношение между древния индус и човека на Атлантската раса. У последния отношението към вътрешния живот на Природата е живо, той е в реална връзка с него, а у древния индус тази връзка е вече доста отслабнала, той живее повече със спомените за вътрешния живот на Природата. Всички тези процеси в развоя на съзнанието са отразени в древната индийска литература и философия. Понеже индусите отричаха реалността на физическия свят, те никак не се стремяха към по-добро използване на материалните условия, към по-добро уреждане на материалния си живот.
Във втората култура на Бялата раса, а именно в Персийската, тези процеси продължават да се развиват в същото направление.
Широтата на съзнанието прогресивно намалява за сметка на будността. У древния персиец е много повече развито индивидуалното съзнание, отколкото у древния индус. Колективното съзнание постепенно отслабва. Умът се развива все повече. Вътрешната, духовната страна на Природата продължава да се смята важна, реална, но наравно с нея се поставя и материалната, външната страна на Природата. Древният персиец не смята вече материалния свят за нереален, за илюзия, както индусът. Той го намира за реален, но враждебен на духовния свят. Оттам дуализмът в религията на персите. Между материята и Духа има борба. Материалната страна на Природата – това са силите на тъмнината, на злото, а духовната є страна – силите на светлината и доброто. Персийската религия призовава човека да се нареди под знамето на Бога на светлината. Това е изразено в борбата между Ахура Мазда и Ариман.

Значи забелязваме постепенно потъване на човешкото съзнание в материалния свят от Лемурийската и Атлантската епохи насам.
Този процес продължава в същото направление в третата култура – Средноегипетска, асирийска и вавилонска. Колективното съзнание отслабва още повече, а индивидуалното съзнание се усилва. Съзнанието губи от широтата, но печели в яснота и будност. Материалната страна на Природата се счита за реална, както у персите, но вече не е враждебна на Духа; тя е еднакво важна и ценна, както духовната страна на Природата. Ето защо човекът на Средноегипетската култура с интерес изучава материалния свят като важен и ценен. Египтяните вече се примиряват с материалното. Нещо повече – те го смятат за израз на духовното и се стараят да търсят във физическото израз на дълбоката мъдрост на Божествените същества. Оттам развитието на египетската и халдейската наука. То върви паралелно с развитието на ума. С развития ум се изучава външната, материалната Природа. Така биват поставени основите на естествените науки, на астрономията, геометрията, землемерието и прочее. В Египет се стремят да уравновесят материалния и духовния свят като еднакво ценни.
В четвъртата култура – Еврейско-гръко-римска – този процес продължава. Тук вече материалният свят се счита за по-важен и по-реален от духовния. Човек отива още по-далеч в неговото завладяване. Културата става по-материалистична. Колективното съзнание още повече отстъпва на индивидуалното. Чувството за частна собственост, на лично и индивидуално право се усилва още повече. Заедно с това се усилва и стремежът към лична, индивидуална свобода. Става нужда да се създадат закони, които да осигурят личните права на човека. Римското право, в основата на което лежат частната собственост, свободата и правата на отделната личност, е могло да се яви именно в Римската култура, а не и по-рано, когато колективното съзнание е било още силно.
В древна Гърция индивидуализирането на съзнанието достига висока степен. В противовес на това колективното съзнание е вече съвсем отслабнало. А известен е законът, че онова, което става в човешкото съзнание, се отразява във всички области на живота. Ето защо тъкмо когато отслабва колективното съзнание и се засилва индивидуалното, се появява атомистката теория на Демокрит. Според нея цялата Природа е съставена от отделни частици, наречени атоми. Както колективът се разпада на отделни индивиди, така и Природата за тогавашния човек е съставена от отделни частици, наречени атоми. Тези атоми отговарят на отделните индивиди, на които се разпада колективът.
Още по-ярко е изтъкнат този развой в петата култура на Бялата раса, а именно – в съвременната Западноевропейска култура.

Разцвет на индивидуалното съзнание

Крайната точка в развитието на човешкото съзнание (в посоченото по-горе направление) се наблюдава в съвременната Западноевропейска култура, особено през ХIХ век.
Днес процесът на индивидуализиране е достигнал крайния си предел. Колективното съзнание в ХIХ век беше достигнало най-ниската си точка. Спойките, които държат душите една с друга, все повече се разпадат. Това крайно индивидуализиране се отрази, въз основа на споменатия закон, в атомната теория на английския химик Далтон в началото на ХIХ век. Тази атомна теория за разлика от атомистката теория на Демокрит е вече научно обоснована.
Днешното индивидуализиране на съзнанието много ярко е отразено и в литературата, например в някои разкази на френския белетрист Ги дьо Мопасан, особено в неговия разказ Самотата. Един от героите на този разказ казва:
„От всички тайни на човешкия живот има една, която аз постигнах: най-големите мъки на нашето съществуване произтичат от това, че ние вечно сме сами. И всички наши усилия и всичките ни постъпки са насочени към това да избягаме от това уединение. Ето и те, тези влюбени двойки на пейките под откритото небе, се стараят подобно на нас, подобно на всички твари, макар и за момент, да прекъснат своята самотност. Но те си остават самотни. Едни чувстват това по-силно, а други по-слабо – това е всичко. От известно време преживявам голяма мъка: аз постигнах, аз съзнах тази самота. Откак съзнах самотата на моето същество, струва ми се, че всеки ден все повече се потопявам в едно тъмно подземие, чийто край не намирам, чийто край не знам.
Ние сме повече отделени един от друг, отколкото тези звезди, и главното, повече сме изолирани, тъй като мисълта е неизповедима.“
Това индивидуализиране на съзнанието ясно е изразено в книгата на Макс Щирнер14 Едничкият и неговата собственост. Тази книга не можеше да се напише в друго време (например хиляда години по-рано), а само в ХIХ век. Тя е израз на онази фаза, през която е минавало човешкото съзнание, тя е важен симптом за историята на човечеството през ХIХ век. Основната идея на тази книга може да се изрази така: всеки отделен индивид е най-важното същество за самия себе си. За отделния индивид няма друго същество, по-важно и по-ценно от самия него. Неговите лични интереси са най-важните. Интересите на другите са малоценни, маловажни. Всичко, което е вън от него, е само средство за постигане на негови- те лични, индивидуални цели. Целият свят, цялата Вселена, всички хора, всички други същества за него са важни дотолкова, доколкото могат да послужат като средство за задоволяване на собствените му нужди, интереси, желания и стремежи. Вън от него всичко е малоценно, всичко е маловажно. И за всеки индивид центърът на света е самият той и нищо друго.

Ницше е израз на това индивидуализиране на съзнанието през ХIХ век. Книгата му Тъй рече Заратустра говори за свръхчовека – човека, погълнат от себе си. Даже в своя стремеж към съвършенство за него всички човеци, всички същества са само условия, средство. Той съществува като самоцел. За да се издигне, той може да се изкачи върху труповете на своите ближни. Милосърдието е празна приказка според него. То е признак на слабост, на мекушавост. Тези идеи на Ницше показват, че съзнанието на човечеството в ХIХ век е достигнало крайния предел на индивидуализиране.
Съзнанието на човечеството през последните няколко века съвсем загубва своята широта, стеснява се и обхваща в своето крайно развитие самия индивид, но, от друга страна, пък расте по яснота, будност. Най-голяма будност и яснота съзнанието достига в последните няколко века. Едновременно с това се развива и умът. Ето защо отвлечената, логична, философска мисъл се развива по-силно в последните няколко века. Също така силно се развиват и науките, които са тясно свързани с развитието на ума и с изследването на материалния свят, особено естествените науки. Затова ХVIII и ХIХ век дадоха на човечеството Кант с неговите Критика на чистия разум и Критика на практическия разум, както и редица философи, които развиха отвлечената философска мисъл, например, Фихте, Шелинг, Хегел и прочее. Голям напредък в последните няколко века отбелязаха естествените науки, особено през ХIХ и ХХ век. Заедно с развитието на естествознанието върви и развитието на техниката.

Защо в последните няколко века имаме бляскав разцвет именно на естествените науки? Защото съзнанието на човечеството е насочено предимно към материалното. Човешкото съзнание навлезе в материалния свят. Материали- змът беше невъзможен преди няколко хиляди години. Този процес на отиване към материализма се забелязва от по-рано, но се усилва в течение на хилядолетията. Слаби следи от материалистична философия имаме още в Индия. В стара Гърция тя се явява в лицето на Демокрит, но няма голямо значение. Тя бива забравена и не оставя следи. Потъването на човешкото съзнание в материята се усилва постепенно. През ХVIII век във Франция се явява силна материалистична вълна, която после преминава в Германия.
Крайната индивидуализация на човечеството върви паралелно с крайния материализъм.
Днешната култура има за център Западна Европа, но оттам е разпространена във всички посоки и сега господства в целия свят. Човекът на Петата култура изследва силите на електричеството, на парата, на тежестта и прочее и чрез тяхна помощ видоизменя външната действителност в много по-голям размер, отколкото това са правили старите народи. Културата става все по-материалистична. Днешната епоха е епоха на машините.
Друго явление, което върви паралелно с постепенното индивидуализиране на човешкото съзнание, е чувството за свобода. Развитието на това чувство почва от края на Атлантската епоха, отначало като слаб подтик, и постепенно се усилва през всички култури на Бялата раса, за да достигне до своя разцвет в ХIХ и ХХ век. У всеки съвременен човек има чувство за свобода. Той не може да търпи насилие върху себе си. Днешният човек има такъв стремеж за свобода, че самият той изключва робството от разумния човешки живот. Издигна се жената. Тя излиза от своето подчинено състояние, стреми се към свобода. Развитието на чувството към свободата се изрази и с явяването на анархизма в XIX век с представители Макс Щирнер, Бакунин, Кропоткин, Себастиян Фор15 и прочее. Този стремеж към свободата намери израз и в драмите на Ибсен. Ибсен изрази онзи момент в историята на човечеството, когато индивидуализиране- то, стремежът към свободата бяха достигнали голяма сила.
Анархизмът също е израз на същия стремеж към свобода. Като последователен борец против всяко насилие се явява и Лев Толстой, когото можем да наречем духовен анархист. В своите книги Днешното робство, Царството Божие е във вас, Моята вяра и прочее той говори за разните видове насилие, които царуват в днешното общество, и въстава против тях.
За духовни анархисти можем да смятаме и духоборите16, които също така са борци против всяко насилие.
Както споменахме и по-рано, постепенното индивидуализиране на съзнанието се отрази и върху икономическия строй на обществото. Колективната собственост, която е израз на първобитното колективно съзнание, изчезва по- степенно и почти съвсем изчезва в ХIХ век. Частната собственост я замести. Днес е епохата на частната собственост.

Колективно съзнание

Когато в Природата едно явление премине, след известно време, в друг период, то се възвръща, но вече в по-висша форма. Хубав пример за това виждаме в палеонтологията, а именно при развитието на класа главоноги. В старите геологически ери, а именно в Силурския период17, живее главоногото Orthoceras, което има права черупка. Впоследствие в течение на милиони години тая права черупка постепенно се навива. Така получаваме спирална черупка, която външно наподобява на охлюв. След това в течение на други милиони години става постепенно отвиване на черупката и тя се връща към първоначалната права форма (в Кредния период18).

Правата форма, която се развива накрая, прилича на първоначалната, но в много отношения е по-съвършена. Значи първоначалното се възвръща, само че в по-съ- вършена форма.
Нещо аналогично виждаме и в развитието на човешкото съзнание.
Когато индивидуалното съзнание стигна до своята крайна точка, почна обратният процес, а именно – постепенното му разширяване, т.е. възвръщане отново към колективното съзнание, само че във висша форма.
Има много признаци, които показват, че сме в началото на развитието на колективното съзнание. И тъй, човешкото съзнание, което в ХIХ век намали до крайна степен своята широта и обхващаше само индивида, сега отново започва да се разширява. Днес вече наблюдаваме признаци за събуждането на колективното съзнание. Анархизмът на Кропоткин изразява развитието у съвременния човек на усета към свободата, който усет изключва всяко насилие, а идеята за взаимопомощ у Кропоткин показва, че съвременният човек отново се възвръща към колективния живот, само че запазва придобивките на съвременната епоха, а именно усета към свободата.
Развитието на колективното съзнание днес се изразява в усилването на кооперативното движение; кооперативната идея прониква във всички области на живота. Събуждането на колективното съзнание се изразява и в стремежа за обединение, за сдружаване на хората. Признак за пробуждане на колективното съзнание е явяването на социализма като движение, което има за цел средствата за производство да станат колективна собственост. Социализацията, национализацията или етатизацията на много видове производства е израз на пробужда- не на колективното съзнание.

Признак за пробуждане на колективното съзнание е появата на международни езици. Това показва, че всички народи започват да се чувстват като едно цяло, като едно голямо семейство. За нас е важна вътрешната идея на есперанто. Създателят на есперанто д-р Заменхоф твърди, че главната му подбуда да даде есперанто на света е вътрешната идея на този международен език, а именно обединение, побратимяване на всички народи в едно цяло. Международният език есперанто не можеше да се появи и да има успех например преди две хиляди години. В литературата също виждаме признаци, които показват, че иде едно пробужда- не на колективното съзнание. Ще цитираме руския писател Гарбунов-Посадов19:
„Понякога в нощната тъмнина, когато животинското и краските на света са като мъртви, душата се събужда с вик на неизразимо страдание. Потиска- на от дълги години болка е достигнала пределите си и душата се събужда от без- умния сън на опустошения живот. Всичката мъгла, която я обвиваше, изведнъж се разпръсква пред нея и човек забелязва вече блещукането на вечната светлина, на вечната любов, из която е излязъл. И сълзи на неизказано щастие се търкулват по лицето му като в детските години. Очите му се разкриват отново за живо- та на целия свят, за всички и с тези очи на любовта той вижда сега отново през тъмнината на нощта всички закрити досега за него души. Той ги вижда такива, какъвто е той – откъснати един от друг, безкрайно самотни, с безпределна тъга в мрака на нощта. Той вижда задавените мъки, сърца, от които капе кръв, неизказаното страдание на вечното разединение.
Нека се съедини с тях! Да стане отново частица, безкрайно любеща ги. Да падне на колене пред тях, да хване, да целуне братската ръка, да погледне с любещ поглед в очите на братята си и да им каже: „Ние сме все същите нейни деца на вечната любов“ и да плаче заедно с тях от радост, от щастие за възкръсналата любов.“
Както казахме по-рано, фазите, през които минава човешкото съзнание, имат своето отражение в целокупния културен живот. Паралелно с пробуждането на колективното съзнание се явиха и технически изобретения, които спомагаха за това обединение на човечеството. Такива са например телефонът, телеграфът, радиото и прочее. Днес едно събитие, станало в една част от земното кълбо, още същия ден благодарение на радиото става достояние на цялото човечество. Така все повече човечеството започва да се чувства като едно голямо семейство с общи интереси, с общ живот. И отделните народи по този начин все повече започват да се считат като удове на общочовешкия организъм.
Друг признак, който говори за пробуждане на колективното съзнание днес, е постепенният стремеж към федериране. Има федерация на Съединените щати, Швейцарски федеративен съюз, Съветска федеративна република и прочее. Тенденцията за федериране продължава да действа – говори се за Балканска федерация, за общоевропейска или Паневропа. Самото появяване на Обществото на народите след Първата световна война и на Организацията на обединените нации след Втората световна война показва, че колективното съзнание се събужда в човечеството.

Даже днес се подема идеята за всемирна, световна федерация на всички на- роди. Това е пак един симптом за процес, който става в глъбините на човешко- то съзнание. Човек трябва да умее да чете по разните симптоми за тенденции- те на развитието, за силите, които работят в епохата.
По всички тези и по много други признаци се вижда, че постепенно се за- ражда колективното съзнание в човечеството. Но то ще се различава от първобитното колективно съзнание по следното:
Първо, то ще има широко поле. Ще обхваща не само племето, рода или расата, към която принадлежи човек, а цялото човечество. Човекът на новото колективно съзнание ще се чувства като член на общочовешкото семейство, а не само като член на дадено племе или раса.
Втората разлика ще бъде тази: първобитното колективно съзнание е било неясно, мъгляво. А сега яснотата или будността на съзнанието, придобита при постепенната индивидуализация, ще бъде запазена при пробуждането на новото Колективно съзнание.
Трето, това колективно съзнание ще се опре на добродетелите и Силите на душата, събудени през дългия период на развитие. А тези добродетели и Сили са качества на новия човек. Пробуждането на колективното съзнание е израз на идеята за единството на живота. Тази идея като подтик иде от онзи Вечен източник, от който иде самият живот. Животът я носи в себе си.

Космическо съзнание

Колективното съзнание не е най-високата степен на съзнание. Защото еволюцията е безкрайна и човек винаги отива към все по-високи степени на съзнание. Никога не можем да кажем, че една степен на съзнание е крайната точка на развитието. Колективното съзнание преминава в по-висока форма, наречена Космическо. Каква е разликата между колективното и Космическото съзнание? Човек с Космическо съзнание не се чувства едно само с хората, но и с целия Всемир. Той живо преживява единството на Всемира, чувства, че е едно с всичко, че живее в него и той живее във всичко.
Човекът с развито Космическо съзнание е новият човек, който се ражда. Той е типът на Новата култура. В началото на пролетта цъфтят ранни про- летни цветя, които показват, че пролетта е близка. Също така един нов вид съзнание отначало се изявява у отделни хора, които са изпреварили другите в своето развитие. От друга страна, когато един нов вид съзнание се ражда в чо- века, изпърво то не става изведнъж постоянно негово състояние. Отначало то идва като моментен проблясък, като моментно озарение, което трае малко вре- ме, и после човек се връща пак в своето обикновено състояние. Само най-напредналите Посветени имат Космическо съзнание като постоянно свое състояние. Психологът д-р Ричард Вен в своята книга Космичното съзнание привежда следния случай на пробуждане Космическо съзнание у самия него, като говори за
себе си в трето лице:
„Това беше в ранна пролет в 36-годишната му възраст. Той прекарал ве- черта с двама приятеля в четене на поетите Уърдзуърт, Шели, Кийтс, Браунинг и особено на Уитман20. Те се разделили в полунощ и той трябвало дълго да пътува до дома си с кола. По пътя се намирал дълбоко под впечатленията на идеите, образите и чувствата, събудени от прочетеното, и от разговорите и бил настроен тихо и смирено. Бил потопен в спокойна, почти пасивна радост. И изведнъж, без всякакво предупреждение, той видял себе си като че ли е обиколен с облак от огнен цвят. За миг си помислил за пожар в града, но в следващия миг той вече знаел, че тая светлина иде от самия него. Непосредствено след това у него се родило чувство на възторг, огромна радост, след което дошло умствено просветление, което не може да се опише. В мозъка му проникнало като мълния едно Божествено сияние и завинаги осветило целия му живот. В себе си почувствал блаженство, досег с небето. От този момент той ясно осъзнал, че всемирът не е мъртва материя, а е нещо живо и разумно, че човешката душа е безсмъртна; Вселената е така създадена, че във всички възможности на случайността всичко въздейства за благото на всекиго и на всички; че основният принцип във всемира е любовта; че щастието на всекиго от нас в края на краищата е абсолютно извън всяко съмнение. Той твърди, че в течение на няколко секунди, през време на които траело просветлението, видял и узнал повече, отколкото през целия си дотогавашен живот, и че узнал нещо такова, което никакво изследване не може да даде.“
П. Успенски21 в Tertium Оrganum описва преживяването на космическото съзнание от един негов приятел:
„Това беше в Мраморно море. Беше зима. Валеше дъжд. Високият бряг и ска- лите в далечината бяха във всички оттенъци на виолетовия цвят, морето беше с оловносребърен цвят. Параходът отиваше на север, като се клатеше слабо. Аз стоях на палубата и гледах вълните. Белите гребени на вълните отдалеч се приближаваха към нас. Вълната се издигаше, като че ли искаше да хвърли своя гребен върху парахода, и с рев се разсипваше под него. По едно време аз почувствах промяна в моето съзнание. Аз станах всичко. Вълните – това бях аз. Виолетовите планини – това бях аз. Те бяха едно с мен. Аз бях едно и с вятъра, който духаше. Бягащите към север облаци, дъждът бяха в мене. Всичко бях аз!
В същото време почувствах необикновена свобода, радост и разширение! След малко това състояние изчезна, но преживяването беше толкова силно, че аз очаквах то да се върне. Но то не се върна.
Две години след това жълтите вълни на Финландския залив и зеленикаво- то небе ми дадоха същото преживяване.“
В драмата Синята птица от Метерлинк22 се разправя за следното: Феята Берилюна възлага на две деца да намерят синята птица и да я до-
несат. И те тръгват на дълго пътешествие, за да я търсят. Обхождат много държави, преминават морета, отиват в невидимия свят, минават през много изпитания, приключения, страдания, но не намират никъде синята птица. И най-сетне се връщат в дома обезсърчени, че не са изпълнили порръчката на фея- та. Но каква изненада за тях – като влизат в своята стая, виждат, че синята птица е там в една клетка. Отварят клетката, вземат птицата в ръцете си и се радват. Но прозорецът е отворен и синята птица се изскубва от ръцете им, отлита през прозореца в пространството и се изгубва. Синята птица символизира тук онези Божествени богатства, които крие човешката душа в себе си. Те са Божествени съкровища, Божествена светлина, велики сили, които тя крие в себе си. И при днешните условия на живота само в някои празнични моменти се проявява възвишеното, свещеното, Божественото, което пребивава в глъбините на човешката душа, и после човек пак се възвръща в обикновеното състоя- ние. Този свещен храм е вътре в самия човек, в глъбините на неговото същество. За това децата не намират синята птица никъде навън, а вътре в собствената си стая. Но те є се радват за малко, понеже това възвишено състояние, това посещение на Бога трае късо време.

Божествено съзнание

Има съзнание, по-извисено и от Космическото – Божественото. При него човек чувства присъствието на Абсолютното начало, на Великото Всичко, на Първичната Причина, във всички неща: във всеки камък, във всяко растение, животно, човек и прочее. Альоша в романа Братя Карамазови от Достоевски веднъж добива съзнание, че Земята е Божия, че всичко е Божие. Това е едно слабо напомняне за Божественото съзнание. Друг пример дава Ларсен23, датски писа- тел, в своята книга Отворената врата. В тази книга авторът описва своята опитност: той живее в едно състояние, в което минало, настояще и бъдеще са едно – състояние, което е над миналото, настоящето и бъдещето – във вечно- то настояще.
Виждаме как човек почва с едно съзнание широко, но неясно – с първобитно колективно съзнание. Преди това той е имал съзнание, което напомня на Космическото и Божественото, само че още по-неясно, с най-малка будност.
След фазата на първобитното колективно съзнание идва постепенно стесняване на съзнанието, при което най-после човек идва до индивидуалното съзнание. При него човек почва да съзнава само себе си, а всичко друго чувства, че е нещо вън от него. При индивидуалното съзнание широтата е най-малка, но будността, яснотата е най-голяма. След това пак идва постепенно разширение на съзнанието, но будността, яснотата се запазват и даже стават още по-го- леми. Това са колективното съзнание, Космическото съзнание и Божественото съзнание. Ще представим това образно със следната схема:

Инволюция и еволюция

Сега нека разгледаме горния процес в развитието на съзнанието от друго гледище. Що е човешката душа? Тя е лъч от Бога, тя е Божествена искра, която съдържа в себе си всички възможности, защото това е Бог в човека. Божественото естество на човека излиза от Бога с велики заложби, с мощни сили, съществуващи като семенца, и преминава през формите на минерала, растенията, животните и човека и все повече проявява силите, вложени в него като заложби. Докога продължава това слизане? Докато човек започва да съзнава себе си като индивид тук, на Земята, във физическия свят. Преди това човешкото Аз е още горе, не е е проявено тук, на Земята, чрез самосъзнанието. Това индивидуално съзнание се развива особено ясно през последните няколко века – ХVII, XVIII и XIX. Това слизане от Абсолютното, Вечното начало към материалния свят се нарича инволюция или слизане. Инволюция значи, буквално преведено, завиване, т.е. Духът, Божественото, Абсолютното начало се обвива, завива се с все повече обвивки, за да се прояви най-после в материалния свят. Като достигне така до най-ниска- та точка, Абсолютното, Божественото начало у човека започва обратен път от материалния свят към Бога. Този процес на възкачване или възход се нарича еволюция или развиване.
Официалната наука не различава тези два процеса. Тя нарича общо целия
процес еволюция.
Христос облича инволюцията и еволюцията във формата на притчата за блудния син. Един син напуска дома на баща си, като го измолва да му даде полагащата му се част от наследството. Той го взема и отива в далечни страни, където пропилява това, което е получил от баща си, и най-сетне изпада дотолкова, че става слуга при едного и му пасе свинете. Като свинар той изпада в много лоши условия. Даже не му дават за храна и рошковите, които предлагат на свинете. Тогава той се разкайва, задето е напуснал баща си, и решава да се върне при него. Като се завръща в дома на баща си, последният го посреща с голяма радост; нарежда да заколят за угощение по случай връщането му угоеното теле и му туря пръстен на ръката. Бащата представлява тук Великото, от което човек излиза. Блудният син – това е човекът. Излизането му от дома на Баща си – това е инволюцията. При своята инволюция човек изпада във все по-лоши и по-лоши условия, понеже се отдалечава от Великия център на живота, от Бо- жественото начало и влиза в гъстия материален свят. Свинете, които пасе, са символ – те представляват егоистични, нисши мисли и чувства, които храни в своите ум и сърце. И най-сетне той се разкайва, че е излязъл от дома на Баща си. В него настава една вътрешна криза, един душевен преврат. Решава да се върне при Баща си. Това е начало на възхода, на еволюцията. От този момент именно започва неговата еволюция. Заколването на угоеното теле означава побеждаване на животинското начало в човека. Пръстенът, който турят на ръката му, означава новите сили, които се пробуждат в него. Това е посвещение, това е пробуждане на човека в един по-висок свят. Връщането на блудния син при баща си, това значи излизане от живота на отделността и влизане в живота на цялото, връщане към цялото.
Какво означава бедността, мизерията на блудния син? Това е духовното обедняване на човека, когато достигне до най-ниската точка на слизането си в процеса на инволюцията. Учителя казва:
Христос даде тласъка или подтика за еволюцията. Еволюцията на човечеството започва от Христа.
Излизането от индивидуалното съзнание и влизането в колективното и Космическо съзнание е начало на еволюцията. Във времето на Христа само една много малка част от човечеството започва своята еволюция. Другите още продължават своята инволюция или слизане. Но подтикът, който дава Христос, работи вече в подсъзнанието на цялото човечество и поради него все по-голяма част от човечеството постепенно преминава от инволюция в еволюция.
По какво се познава дали човек е почнал своята еволюция? Докато човек е още във фаза на инволюция, той слиза надолу. Той е още в личния живот. Докато човек е в личния живот, той е още в своята инволюция. Но когато излезе от личния живот и влезе в свръхличния живот, т.е. в живот за цялото, тогава той е почнал своята еволюция. Може някой човек да е прочут общественик, знаменит учен, мъдрец, може да е писал много научни, философски или морални книги, но ако прави всичко това, за да добие лична слава, власт или богатство, той е още в своята инволюция. Но когато посвети своите сили, своите знания, своите способности в служене на цялото, тогава той е почнал вече своята ево- люция.
На границата между инволюцията и еволюцията всеки човек ще преживее едно страдание, един вътрешен изпит, от който ще излезе възроден, просвет- лен, озарен с новата идея за служене на Бога. Такава е например духовната криза и просветлението у Гогол и Толстой във втората половина на техния живот. В този момент човек съзнава, че висшето осмисляне на живота е в самоотричане- то, в жертвата, в служенето.
Процеса на слизането и възхода или на инволюцията и еволюцията можем да представим със следната схема:

По-горе изтъкнахме, че моментът на завоя от инволюция към еволюция е идване- то на Христа, но казахме че инволюцията за по-голямата част от човечеството продължава. Защо дойде тогаз Христос преди най-ниската точка на слизането? За да работи в човешкото подсъзнание подтикът, тласъкът, даден от Него, та после, когато човечеството дойде до най-ниската точка на слизането, да има в себе си сили да се възкачи, да има сили да победи личния, егоистичния живот и да влезе в живота за цялото.
Учителя казва:

Въпросите имат инволюционно и еволюционно разрешение. Работата е там, че хората ги разрешават все по инволюционен начин. Там е грешката им.

Какво означава инволюционно разрешение на въпросите? Чрез насилие и безлюбие. В какво направление се развиваше животът във време на инволюцията? Отначало животът е бил духовен, умът е имал духовна светлина, сърцето – топлина, налице са били добродетелите. Но всичко това са били останки, които постепенно замирали, изчезвали, понеже културата е отивала надолу, слизала е във все по-гъста среда и е ставала все по-бедна откъм духовни ценности. В по-долните степени на инволюционно развитие човек вече изгубва правилния духовен усет за нещата и затова започва да разрешава нещата с насилие и безлюбие. Всяка инволюционна култура загива чрез насилието и безлюбието, чрез тези два метода за разрешение на въпросите.
Еволюционният метод за разрешение на въпросите е чрез любов и свобода.

От книгата „Учителя“
Методи Константинов, Боян Боев, Мария Тодорова, Борис Николов
Издателство: Бяло Братство