Учениците

Паша Теодорова и Словото Божие

Когато един велик Учител слиза на Земята, с него идват да работят и учат души, които от векове го познават и следват – това са учениците. Мигът, в който ученикът среща във физическия свят своя Учител и го разпознава, е изключителен, преобразяващ, епохален за неговата душа. Такъв е той и за ученичката Паша Теодорова.
Това се случва през 1915 г., когато първият стенограф на беседите, професорът по стенография Тодор Гълъбов, трябва да замине за чужбина и изразява безпокойството си от това, че няма кой да го замести, Учителя спокойно му отговаря: “Той ще дойде.” И наистина, наскоро след това при Учителя отива Паша Теодорова. Тя е на 28 години – интелигентна, образована, вече автор на учебник по химия, учителка в софийска гимназия. Паша веднага разпознава своя Учител и от този момент животът й се преобразява. Словото става за нея смисъл и съдба. Ето как тя описва срещата си с Учителя:
“Стигнахме на ул. “Опълченска” 66, където живееше г-н Дънов… Поздравих и усетих, че сърцето ми така силно и радостно заигра сякаш срещаш обичен човек, когото дълго не си виждал… От него лъхаше някаква неземна чистота. Ето това търсех толкова години навред.”
След тази среща Паша Теодорова си казва: “Подготовка е нужна”, и започва да чете беседите на Учителя, препрочита ги, търси друга духовна литература, става вегетарианка изведнъж, без никакво външно влияние.
След беседа на 16 април 1916 г. Тодор Гълъбов вижда сред слушателите своята ученичка Паша Теодорова и след като се съветва с Учителя, я поканва да стенографира беседите. От този момент Паша вече знае своята задача в живота – да запечата в книжнина и така да съхрани за вековете безценния Божествен дар, който така леко, щедро и свободно се лее – Словото на Учителя Беинса Дуно. Това е задача за ученик и Учителя непрестанно й помага добре да я изпълни.
“Божественото Слово е нектар, който се налива в предварително и специално подготвени форми – съсъди, но така внимателно, че капка да не се разлее” – пише в своите спомени Паша Теодорова. И тя усеща как някаква невидима ръка фино, пластично, нежно извайва в нея форма, в която да се влее Божественото Слово. Когато споделя с Учителя своите преживявания и вътрешни образи, Той й казва: “Когато възвишените същества работят, те не искат да ги виждат и разбират други.” И тя мълчи, изпълнена с доверие и благодарност, следи това, което се случва в душата й, защото вече е направила своя избор – да бъде съсъд на Божественото Слово. Този избор е напълно съзнателен и свободен. На него тя остава вярна до края на дните си.
Учителя призовава своите ученици. Той избира Паша да работи заедно с Него, подготвя я като й дава задачи и методи за самовъзпитание и духовно развитие.
Тя се учи как да трансформира негативните мисли, чувства, състояния и все по-ясно да различава в себе си гласа на Учителя. Той й поставя задачи, чрез които вътрешната й връзка с Него да стане напълно съзнателна. Такъв характер има една от интересните духовни опитности на Паша Теодорова:
“Беше през март 1923 г. В 24 часа се събудих и чух в себе си, че трябва да стана и изляза навън. Почувствах пълно доверие към тихия глас, който ме водеше. Спокойно минах покрай нощния патрул, тръгнах през боровата гора към Изгрева. В 3 ч. стигнах на поляната, където сутрин играехме упражненията. Познатият глас вътре в мен ми каза: “Изпълни молитвите, които ви дадох на последния събор, в съботния ден.” Опитах се да си спомня нещо, но напразно. Дори от беседата, държана тогава, нищо не помнех. Отново чух: “Започни с наряда.” Без да мисля много, започнах. Всичко се лееше, сякаш го четях от книга. Така изпълних молитвите и неочаквано за мен навлязох в Словото на Учителя. То се лееше свободно, леко, без никакво затруднение. Чувствах се вдъхновена, радостна, пълна с благодарност. Направих шестте упражнения. Наоколо беше пълна тишина. Като че не бях на земята – толкова лека, щастлива и будна се усещах.”
Паша се учи и от примера на Учителя. Попива в себе си живите образи на Неговите добродетели, грижливо ги отглежда в душата си. Особено я впечатлява духовната Му сила и устойчивост при всички трудности, предизвикателства и нападки. Учителя й дава възможност да види това и във вътрешни мистични опитности, които по-късно тя описва в своите спомени. От всичко това Паша придобива онзи вътрешен устой и сила, с които да издържа на трудностите и изпитанията в своя живот и да изпълни своята задача, без да се оплаква, без да роптае. Дори когато очите я болят, когато постепенно губи зрението си, тя продължава да работи за съхраняване на Словото. Когато се съмняват в нея, когато я обвиняват и хулят, тя остава тиха, спокойна, дори весела и оптимистична.
Елена Андреева си спомня: “Паша беше много умна и духовита жена. Беше принципна. Тя спазваше правилото: “Никого не критикувай!” Ученикът не критикува. Той работи и служи на Цялото. Той знае езика на своя Учител. Споменът за Него не го напуска никога. (сп. “Сила и живот” бр. 1-2, 1995 г.)
Това ли е тайната на силния и светъл характер на ученичката Паша Теодорова, на необикновената й упоритост и работливост? А каква ли е тайната на нейната жертва и нашето проглеждане чрез Словото? Колко ли прекрасни са нейните зрящи духовни очи след тази смирена и тиха саможертва?
От 1915 г. до 1920 г. Паша Теодорова сама стенографира и дешифрира беседите. След това към нея се присъединяват стенографките Савка Керемидчиева и Елена Андреева. През 1928 г. трите заживяват заедно на Изгрева в полукръгла дървена постройка, наречена от Паша “Парахода”, приличаща според нея на кораб, плаващ в небето.
Учителя често идва при тях. Те му четат последната дешифрирана беседа, разговарят по проблеми, свързани с публикуването на беседите или за въпроси, които ги вълнуват. Той им дава насоки и задачи, свързани с тяхното духовно развитие, внася духовна чистота, светлина и хармония в техния дом.
Животът в „Парахода” е интензивен, кипи усилена работа. Паша, Елена и Савка активно участват в братския живот, стенографират всяка лекция и беседа, изпълняват задачите и упражненията, дадени в Школата, дешифрират стенограмите, след което Паша ги преработва, за да преведе Словото към изискванията на книжовността. После тя прочита на Учителя редактираните текстове и нанася направените от Него корекции. Учителя държи някои пасажи, свързани с конкретна ситуация и персонални забележки, да не се печатат. Дава наставления в тази насока на Паша, които тя спазва.
Елена Андреева си спомня: “И така Паша си изработи един метод на работа. При редактирането тя правеше промени, водена от наставленията на Учителя. Освен това Паша дълги години беше слушала Словото. Тя го разбираше. Пък и винаги е имала възможност да пита Учителя за всяка неяснота… Ние бяхме негови работници и Той ни помагаше добре да вършим работата си”.

Когато днес насочим погледа си към живота на Изгрева, виждаме необикновения начин, по който Учителя е действал – неговата аура, мощната му мисъл е обгръщала всичко и всички. За реализирането на Божието Дело всички души, които са дошли на Земята, съзнателно да изпълнят Божията Воля, са се превръщали в изпълнители, в удове на Учителя, в тяло на Школата, за да се реализирана планът на Бялото Братство и се осъществи мисията на Учителя. Въпреки че са носили своя човешки кармичен товар, те са облъхнати, проникнати от Духа на Учителя, за да изпълнят своята задача в цялостната деятелност на Изгрева и Школата на Бялото Братство. Една от тях е стенографката Паша Теодорова, образец на ученик, изцяло посветила се на Делото Божие, специално подготвена, за да се проникне от Словото на Учителя и да го предаде, така, както той й е определил.

Соня Митева

Братски групи