Учениците

Борис Николов (30.12.1900 – 22.12.1991)

Борис Николов е роден в Габрово, в семейството на Никола Дойнов, от рода на дядо Ботьо Житото. Средното си образование завършва в Априловската гимназия. Там му се отдава възможност да научи и стенография – умение, което ще има значение за него в бъдеще в Школата на Учителя.
В Габровските родове е съществувал обет, даван от векове – да се посвещава на Бога първородният син, който като дете е отвеждан в манастирите на Атон. Идва време и за Борис да замине за Светата обител. В семейството на Никола Дойнов пристига монах, за да отведе сина му. Тогава майката застава пред детето си и категорично изрича: „Не го давам!”. Монахът се покланя и казва: „Така да бъде”, и си тръгва. Тази случка има своето продължение във времето. През 1922 г. на събора в Търново пристига бащата на Борис, узнавайки, че синът му е там, изтощен и болен след тежкия живот в Ачларската комуна. При разговора си с Учителя, посочвайки Борис, бащата казва: „Учителю, на тебе го предавам”. „Хубаво, приемам” – отговаря Учителя. Така Борис е поверен за ученик в Школата на Изгрева. Тук е развръзката на случката с атонския монах. Родът със символичното име Житото изпълнява своя свещен обет към Бога. След Борис в Школата на Изгрева отиват и другите деца на Никола Дойнов – Стефан, Николай и Цанка.
Друг случай, който разкрива как тайнствените нишки на съдбата насочват Борис по пътя на ученичеството, е свързан с желанието на родителите му да дадат възможно най-доброто образование на сина си, като го изпратят да следва в чужбина. Това се случва през август 1920 г. Борис отива в
Търново във връзка с документите по предстоящото му пътуване зад граница. Случва се така, че по пътя се запознава с хора, които го завеждат на мястото, където по онова време се провежда Събора на Бялото Братство. Там той среща Учителя, своите бъдещи приятели и тази, която след 16 години ще стане негова съпруга – Мария Тодорова. „И тъй, спомня си Борис Николов, през 1920 г. аз се запознах с Учителя. За Бялото братство не бях чувал нищо, но братския живот носех в душата си, тъй че отдавна бях подготвен за тази среща и се почувствах в своя сродна среда. Срещнах се с хора, които ми бяха някак близки, родни, въпреки че дотогава не ги бях срещал. Това съчетание на видимо и невидимо, на знайното с незнайното, на рационалното с ирационалното, е едно от най-силните и дълбоки преживявания в живота на човека. Ето, в Търново, дошъл по най-обикновен случай, аз се срещнах с Учителя и оттук започна оня чуден път, по който вървя вече толкова години. Този път по един незнаен за хората закон някой ден ще се събере пак в една лешникова черупка, за да чака времето и условията за своето бъдещо проявление. Затова казвам: Животът е вечен. Той има почивки, но никога няма да спре, и не прекъсва. Чак сега познах този дълбок, скрит ритъм на живота. Той е вечно действие. (…) При онази първа среща образът на Учителя оживя в мен с поразителна сила. Възкръсна един живот от далечното минало, тъй роден и мил, като че намерих себе си. Тъй започна пътят ми в Школата на Учителя.”
След тази среща по настояване на родителите си Борис заминава за Австрия и се записва като студент по минно инженерство, но още същия ден преживява нещо странно. „Докато пътувах до Виена, спомня си той, аз тутакси заживях със спомена от срещата си с Учителя и Братството. Този живот ме изпълни. И тогава си спомних, че бях имал един сън отпреди две-три години. Сънувал бях, че съм в голям град с къщи в готически стил. Намирам се на площад, който се спуска леко надолу, а зад мене има фонтан със статуя на конник. Картината е от ясна по- ясна. Аз съм на площада, Слънцето е високо, държа два тежки куфара. Слагам куфарите на земята и се изправям. И в този момент, когато се изправих, спомням си, че взех някакво важно решение, но се събудих, понеже тук сънят се прекъсна.
Какво беше това важно решение в съня ми, не можех да си спомня. От време на време този сън отново ми се присънваше, но никога не можах да разбера какво бе решението ми. Но знаех, че то беше съдбоносно за мен. Ето, пристигам във Виена, нося двата големи куфара. Един слънчев ден е, ясен, тих и горещ. И като мъкна тежките куфари, спрях на един площад да си почина. Оглеждам се и какво да видя – същата обстановка и същата картина от моя съдбоносен сън. Площадът е същия, леко наклонен, а зад мен – фонтан с конник. А аз стоя с двата куфара, Слънцето грее, както в съня ми. Но аз зная, че в този момент съм взел много важно решение, но не помня какво, защото тук спря сънят ми. Тогава си спомних за Търново, за Учителя, замислих се и си казах: „А какво правя аз тук, в този изтъркан Запад? Връщам се в България. Срещнах се с Учителя и Братството, а ги оставих. Не, връщам се.”
Завръщайки се в родината си, след известно време Борис се записва като студент във физико-математическия факултет, специалност естествени науки. Тогава решава да се самоиздържа като работи, въпреки че родителите му са заможни и желаят да осигурят добри условия на сина си. Заедно с някои младежи от Братството – Георги Радев, Никола Нанков, Неделчо Попов, Георги Томалевски, Димитрий Стоянов и други, той работи като обущар, лютиер, печатар, подвързвач, мекичар. Но на младежите най-много им допада работата при брат Бертоли, италиански майстор на мозайки. Там са по-добре заплатени, а и учат занаят, изпълнявайки казаното им веднъж от Учителя: „Учението не оставяйте, но научете и занаят, за да сте независими”. Животът им по онова време е труден, изпълнен с лишения. „Ходехме пеша с километри – разказва Брат Борис – работим, връщаме се пеш, трябва и да учим. Хранехме се много оскъдно и трудно преживявахме.” Оскъдната храна и тежкият физически труд съвсем ги изтощават и веднъж Учителя им казва: „Рекох, хубаво би било ако идвате тук общо да се храним”. И така за известно време те обядват в дома на Учителя на „Опълченска” 66.
Младежката група се събира за разговори, реферати. Често питат Учителя по различни въпроси, свързани с окултното знание. Един ден те изразяват желанието си да учат системно и Той да ги ръководи. Много скоро след това всеки от групата е поканен от Учителя да участва в Младежкия окултен клас. По това време се отваря и Общ окултен клас, а през неделните дни Учителя изнася беседи по текстове от Библията. Борис Николов е винаги там, където извира Божественото Слово. Стенографира или предава в графични изображения онзи жив свят на Словото, видим за духовното му зрение, свят, който ръката му умее да предава върху хартията. Ученикът се стреми към самопознание и връзка с Учителя. Затова Борис записва протичащата в дадения момент мисъл под формата на слово, чертеж или рисунка. Така той винаги носи бележник в себе си.
Освен с добре развития си ум и с фина чувствителност към духовното, Борис Николов се отличава и с необикновената си сила. Голяма част от работата, свързана със създаването и поддържането на материалната база на Изгрева, се пада на него. Той носи в себе си душа на служител, усета и готовността да види и да свърши онази работа, която изисква общият живот на Изгрева. Участва в строежа на дървените къщи, салона, чешмите, баните, изработва пейките, масите, мозайките. Веднъж на един от съборите на Изгрева няколко сестри молят Учителя да им посочи „сестра за пример”, а той им сочи Борис, който в далечината нещо работи. Сестрите настояват: „Учителю, не брат, сестра за пример ни посочете”. Учителя пак казва: „Брат Борис”. Но те все настояват и тогава Учителя строго им отговаря: „Рекох ви, брат Борис”. За всички това е загадка, но Учителя я разрешава в беседата си през този ден: „Братството е състояние на ума, а сестринството е състояние на сърцето. Когато сърцето и ума са се посветили в служба угодна Богу, то тогава се идва до истинското Братство, от което започва Новата култура. А нея Новата Ева я пресъздава .
Борис е човек с интровертна нагласа, предпочита вглъбения размисъл пред сладките приказки, мълчалив е и не търси да бъде забелязван. Ако разговорите са повърхностни или просто не му допадат, той се отдръпва. Търси онези, които са му сродни и не държи да се хареса на всички. Тези му прояви не винаги допадат на околните, но той следва пътя си, в който способността за вътрешно мистично възприемане на живота не трябва по никакъв начин да бъде пожертвана заради блясъка на света и доброто мнение на хората. Негов най- близък приятел е Георги Радев. Разговорите, общуването им ги водят до по-ясно и дълбоко разбиране на Словото. Но най- близка на Борис през годините е Мария Тодорова. Още на един от първите събори в Търново, при желанието на група сестри да отидат на екскурзия, Учителя посочва Мария Тодорова и казва на Борис: „На тебе я поверявам”. Така започва приятелството им, приятелство между ученици и служители Божии.
Борис не само обича Природата, той се вслушва в нейния говор, наблюдава я, изучава я. Успява да проникне и в света на животните. Понякога мислено разговаря с тях, разбира нуждите и болките им, помага им, умее да трансформира тяхната зла воля. Веднъж през 1924 г. Учителя му казва: „Ти ще пишеш разкази за животни”. По-късно Борис Николов написва сборник с разкази „Срещи с малките братя”. Там проличава чувствителното, отзивчиво сърце на автора и умението му да прониква в тайните и мъдростта на Природата.
През 1943 г. Учителя често гостува в скромния дом на Мария и Борис, остава по няколко дни у тях. През зимата на 1944 г. в с. Мърчаево, Борис е неотлъчно с Учителя. През август 1944 г. една група от 100 души прекарват около седмица в хижа „Еделвайс”. Посреща се изгрева, Учителя изнася беседи. Всъщност това е последния събор на Бялото братство. На 28 август пред хижата остават само Борис и Учителя. Борис току-що е направил дървена пейка за сядане, когато Учителя му казва да напише отдолу на една от гредите: „България – пълен неутралитет”. Записва още датата, часа и минутата. После тръгват заедно. По пътя ги среща фотограф и ги заснема точно в часа на това събитие. Години по-късно, попаднал в затвора заради убежденията си, Борис Николов пише: „Светът е разделен на два враждебни лагера, но и в двата неразбирането на Божия закон е едно и също. Ние държим на Божествения ред и порядък, него поддържаме. Помни думите на Учителя на планината Витоша при последната ни екскурзия: „България – пълен неутралитет”. Тези думи означават: „България – с Бога”. Ние следваме завета Му. Не сме безучастни зрители, но работници за Божествения ред и порядък. Ученикът се моли тъй: „Да се изпълни Твоят Божествен план за делото Ти и ние да бъдем Твои работници всякога”.
До последния миг от живота на Учителя във физическия свят Борис е до Него и през тези дни Учителя му дава много ценни уроци. През една нощ, дни преди да напусне тялото си, Борис е при Него. „Изведнъж, както лежеше немощен, Учителя се изправи – спомня си Борис – отърси от себе си слабостта и болестта, като че ли нищо му няма. Величествен като пророк, Той вдигна ръка и каза: „Едно е важно. Само едно е важно – Любов към Бога, Любов към Бога, Любов към Бога. Това е всичко!”. Махна с ръка, пак си легна и болезненото състояние се върна. След това Учителя почти не говореше. Това беше Неговия завет към нас, учениците, и към човечеството.
След години, през тежките дни на затворническия си живот, брат Борис ще живее с този миг и ще черпи сили от него. „Последните думи на Учителя, пише той от килията, звучат в душата ми непрестанно. В тази опитност, която минавам като затворник, те ми дават сила. Те отварят очите ми за великия свят, който ни обгръща и пази, и който изпълва със съдържание и смисъл живота ни. Това е ключът, който Учителя ни остави: „Едно е важно. Само едно е важно. Любов към Бога, Любов към Бога, Любов към Бога. Това е всичко. Това е всичко. Това е всичко”. Последните думи на Учителя.”
III част – “СЛОВОТО НА ЖИВОТА ПАЗИМ”
“Словото на живота пазим” – тези думи стават мото в живота на Борис Николов след заминаването на Учителя. Те изразяват онази свещена идея, която организира чувствата, мислите, делата му. Пазенето на свещения дар – Божието слово, е усилие на човешкия дух през вековете. Сега то има своите конкретно- исторически измерения, и както винаги, това е свързано с трудности, изпитания и страдания.
Новата 1945 г. идва на Изгрева с незаглъхналата скръб и объркване след заминаването на Учителя, с трудностите на следвоенното време и сложната политическа обстановка в страната. “Всички бяхме като зашеметени, спомня си Борис Николов, но скоро се съвзехме и започнахме да мислим: “А сега накъде без Учителя?” И понеже Учителя бе в Словото си, тогава решихме, че трябва да запазим и съхраним Словото. Така се оформиха задачите след заминаването на Учителя. А те бяха много, но отделихме най-главните и започнахме да ги разрешаваме.
1. Да се изкупят наследствените права върху Словото от физическите наследници на Учителя.
2. Да се създаде печатница на Изгрева, да се осигурят хора и хартия за отпечатването и подвързването на книгите.
3. Да се дешифрират стенограмите и подготвят за печат.”
Изпълнението на тези задачи започва веднага с решителни, делови и последователни действия. На наследниците се изплаща голяма парична сума, с която се изкупуват авторските права върху Словото. Според указанията на Учителя стенографките предават на Борис Николов цялото не печатано Слово, след което той организира неговото дешифриране, преписване и съхранение. “След като поех не отпечатаните беседи, разказва брат Борис, организирах дешифрирането на стенограмите. Дадох ги на Елена Андреева, осигурих ѝ хубава стая с отопление, където да работи, предоставих ѝ нова пишеща машина, хартия и елементарна заплата за преживяване. За 10 години тя дешифрира всичките беседи и ги преписва в четири екземпляра.” Следва закупуване на печатна машина, осигуряване на помещение за печатницата, намирането на оловни букви с различни шрифтове. Въпреки множеството препятствия, всичко това се нарежда точно навреме. Най-големи са трудностите при намирането на хартия. “Тогава хартията беше под държавно разпределение, разказва брат Борис, непрекъснато поднасяхме молби за отпускане на хартия, но все ни отказваха. Аз съм си водил бележки, от които се вижда, че за пет години съм ходил 145 пъти без да ми дадат хартия.” В този критичен момент на брат Неделчо Попов му хрумва спасителната идея да се закупува хартията, оставаща при отпечатването на ежедневните вестници. Хартията, навита на ролки от по 10 кг., всеки ден се пренася с каруца на Изгрева, където няколко сестри разгъват ролките. По този начин е осигурен постоянен източник на хартия, а печатницата работи без прекъсване шест години, от 1945 до 1951 г. През тези години са напечатани 51 тома по 3500 екземпляра. “Тъй че вече имахме, разказва брат Борис, печатарски работници, книговезница и работници за развиване на хартия. Имахме си и директор. Аз направих един дипломатически ход. Турих като ръководител на печатницата Никола Антов. Той беше опасен човек. Можеше да издаде цялата ни печатарска дейност. След като беше сложен за директор на печатницата, беше поласкан, а и получаваше заплата, той и жена му, която работеше в книговезницата.”
На 13 март 1950 г. е гласувано постановление, съгласно което се отчуждава печатница “Житно зърно”, а шест месеца по-късно имуществото ѝ е конфискувано. Така времето, отпуснато за отпечатване Словото на Учителя, изтича. Десет години по-късно, минал през ада на изпитанията, от затворническата килия, брат Борис ще напише в едно от писмата си до Мария Тодорова: “Колко хубаво направихме, че употребихме братските средства за отпечатване беседите на Учителя. Такова беше предназначението им. Ако ги бяхме събирали, щяха да ни ги вземат. Добре направихме. Всъщност, за това ни и съдиха – “за книжнина и пропаганда”. Те не можеха да ни простят това, че ние успяхме да отпечатаме беседите, въпреки всичкия контрол. Заслужава си да понесем всичко това. Ние проповядваме Учението на нашия Учител с живота си.”
В края на 1945 г. Борис Николов, заедно с Методи Константинов, Боян Боев и Мария Тодорова, започват усилена работа по съставяне, написване и отпечатване на представителна книга за Учението и делото на Учителя. “Работихме всички заедно, си спомня Борис Николов. С Боян и Методи се работеше леко. Те не бяха хора, които да подчертават своята личност и да се налагат над другите. Всички ние търсехме кое е най-добро. И в нашите общи разговори търсехме принципните положения. Така всичко мина напълно спокойно. Но ние работихме в пълна тайна. Не можеше да дадем гласност на това, което правим, защото властите щяха да спрат книгата от печат. Печатът не беше свободен, трябваше разрешение от Министерството. Методи Константинов като по чудо успя да вземе такова разрешение. Дадохме книгата за отпечатване в редовна държавна печатница и платихме 1 200 000 лв. Издадохме я с наши средства (б.а. всъщност всички средства са били от брат Борис). След това я дадохме да я подвържат. Всичко това пазехме в голяма тайна – никой не знаеше, нито от Братството, нито някой отвън. Ако знаеха, щяха да я спрат. Книгата беше издадена на луксозна хартия и богато илюстрована.”
Когато през 1947 г. книгата “Учителя” излиза от печат, четиримата автори и уредникът Неделчо Попов най-напред отиват в дома на Учителя, в горницата, и всеки носи по един том от нея, поставя го с благоговение на масата на Учителя. Възцарява се молитвена тишина. Неочаквано всички лампи в стаята светват. Учениците отправят благодарствена молитва към своя Учител. Когато излизат навън завалява ситен благодатен дъждец. След няколко дни, когато поднасят новите книги в дар на Братството, те са посрещнати по съвсем друг начин. Прилагайки окултния метод за тайната, която трябва да огражда и пази едно дело преди то да бъде завършено, авторите на книгата трябва да издържат мъчителното изпитание да не бъдат разбрани от най-близките си и огорчението да бъде отхвърлен техният дар, изпит, който правилно издържан, прави ученика по-силен и по-свободен.
След много повече усилия, изключителни препятствия и трудности, книгата Учителя излиза на френски език като луксозно издание в три тома. Отпечатаната книга на френски пристига в България през 1958 г., когато тече съдебен процес срещу Братството и Борис Николов. По време на съдебното заседание, прокурорът, получил току-що книгата, гневно извиква: “Докато ние тук тия ги съдим за злоупотреба със закона, те са издали книга на френски за Дънов.” За този момент брат Борис разказва следното: “Вдигна книгата и в яда си я запрати срещу мен. Книгата полетя към главата ми, аз останах спокоен, тя ме удари по лицето и падна на земята. Прокурорът беснееше, аз се радвах като разбрах, че най-накрая тази работа е сполучила. Затова, че незаконно сме изнесли, превели и издали книгата “Учителя” на френски език, прокурорът ми даде към присъдата допълнително още две години затвор.“ (следва)
Соня Митева

Братски групи