І. Разумното съпоставяне на фактите и правилно мислене

1. Ролята на мисълта и правилното съпоставяне на фактите

Много хора се впечатляват от голямото количество факти, с които борави някой. Това важи в пълна сила и за нас като народ. В една неделна беседа от  Учителя четем: „Българите казват, че от много глава не боли, но човек трябва да знае да съпоставя фактите.[1]“ Т.е. не е в събраните много факти въпросът, а в правилното им съпоставяне, защото и „съвременните физиогномисти имат събрани хиляди факти, но в тяхното съпоставяне има много изключения.“[2] Това изважда на преден план събирането на знания и начина, по който умът ги подрежда, свързва и осмисля.

Днешното образование често възнаграждава паметта, но не и вътрешното зрение, което разпознава смисловите връзки между събития, явления и преживявания. Учителя казва ясно: „Човек трябва да мисли право, а правото мислене подразбира съпоставяне, последователност между фактите.“[3] Това означава, че вярното мислене не се измерва по бързината на ума или обема на информацията, а по качеството на свързването, по хармонията между детайлите.

Кой е критерият, че едно съпоставяне е вярно? Отговорът, който Учителя дава, е дълбок и красив: „Когато фактите се съпоставят разумно, светлина се произвежда.[4]“ Светлината е „мерната единица“ в духовен план. Ако съпоставянето носи тежест, мрак, раздразнение или надменност, това не е правото съпоставяне. Истинното съпоставяне приближава човека до усещането за съгласуваност и хармония. Също така Учителя обяснява в дълбочина, че при „разумното съпоставяне на фактите се изисква верност в мислите, при което се забелязва, че между всички явления в света съществува тясна връзка.“[5] Именно тази взаимосвързаност на микро и макрококмос е в основата на правилното мислене, за да се осъзнае, „че в света, едновременно, работят разумни сили, които се подчиняват на една Висша разумна сила и всяко нещо, което става в света, не е произволно, а има свое предназначение и дълбок смисъл.“[6] Стъпвайки това разбиране, че съществува непреривна, разумна връзка между всички явления в Природата „от човека се иска да мисли правилно, да съпоставя фактите и да вади верни заключения“[7].

Учителя разграничава два вида съпоставяне – външно и вътрешно. Ако то е вид умозаключение, от сорта: „Близо е лятото, защото всичко започва да зрее“ – това е външно съпоставяне на фактите[8], основано само на наблюдението. Но има и друго – вътрешно съпоставяне, когато се прави връзка между всички явления и събития, които да се осъзнаят като едно цяло. Тогава душата усеща съзряването на нещо в дълбочина. То е като предчувствие, като вътрешна хармония между духовен пулс и реални събития.

Разбира се, животът често поставя всекиго пред противоречия. Но Учителя предупреждава, че това не трябва да е повод за обезкуражаване. „Учените не се страхуват от факти, които си противоречат. Като ги съпоставя, науката се домогва до истината.“[9] Противоречията не са бариери – те са призиви към по-дълбока мъдрост. В тях се крият закони, които излизат наяве само пред онзи ум, който не търси правота, а истина.

И най-сетне, същината: всяко вярно съпоставяне води до светлина. Не само като прозрение, но и като енергия. Това е закон на духовната наука – че когато човек разпознае разумната връзка между нещата, той започва да живее по-цялостно, по-смислено, по-дълбоко. Той не просто мисли – той знае.

2. Пътят към истината: от факт към философия.

Правилното съпоставяне на фактите не е просто мисловна техника – то е път към истината, проверка на самата способност на човека да мисли. Учителя отбелязва: „Животът е основа на нещата, откъдето човек събира фактите, изучава ги поотделно, съпоставя ги и така създава науката.“[10] Това е естественият ход на познанието – започва се от живия опит, от реалността такава, каквато е. Едва след това идва наблюдението, от което се извличат закономерности, а накрая – върху тези закони се изгражда философията, а не както често се прави – когато се тръгва от теорията и тя се налага върху фактите.

Продължава Учителя, очертавайки логиката на съвременното научно мислене: „като се обобщят фактите, науката вади заключения, които оформя като закони и принципи, въз основа на които се създава философията“[11]. Истинската философия, според него, не започва с идеи, а със строго проверими факти – факти, които се преживяват непосредствено и не изискват доказателство, защото самият живот ги налага. Те не се нуждаят от защита – те просто са! В тяхната непреодолимост се крие и първият критерий за здрав разум – мисленето, което не си въобразява, а съзерцава това, което е. Най-дълбоката проверка за мисленето на човека е дали той тръгва от действителността или от предположения.

„Как ще оспори някой факта, дали е роден във форма на човек, или в друга някаква форма?“ – пита Учителя и продължава: Как ще спори волът, дали е вол… Достатъчно е да го погледнете…“

И тук възниква най-наболелият въпрос: в наши дни се оспорват повсеместно като факти дори тези елементарни дадености. Например в САЩ отделни хора настояват да бъдат разпознавани като животни и дори да им се признават съответните „права“. Оспорва се половата идентичност, понятието за човешка природа се размива, а с него – и самата възможност за общовалидни факти. Така мисълта се изправя пред парадокс: ако и волът може да бъде наречен човек, и човекът – вол, как тогава ще съградим наука, философия и истина? Какво остава от съпоставянето на фактите, когато вече не се вярва във факта сам по себе си? Философия без основа в реалността се разпада в агностицизъм, в произвол и пълна дезориентация. Истинското познание, казва Учителя, започва не с това, което искаш да бъде, а с това, което е. И ако човек не започне оттам, всяко умуване се превръща в самоизмама.

3. Обективни критерии за изграждане на вътрешната реалност

В Учението на Учителя истинността не се гради върху вътрешното усещане, а върху способността нещо да се прояви в действителността по устойчив начин. Както в науката няма авторитет, ако няма възпроизводими факти, така и в духовния живот няма истина без вътрешна проверка, довела до обективен резултат:

„Учените се коригират едни други, допълват се, докато най-после се доберат до верни факти. И само върху тия факти може да се гради истинска наука. По същия начин и човек, като изучава живота си, трябва да се основава на верни, а не на мними свои прояви.“ [12]

Учителя дава конкретни примери за това какво значи реалност, без самозаблуда:

„Някой човек си мисли, че е музикален. Той трябва абсолютно да се убеди в това. Като чуе някое музикално произведение и може още от първия път да го запомни, значи той е роден музикант. Друг пък мисли, че има силна памет – като чуе нещо веднъж, веднага го запомня. Ако трябва десет пъти да му се повтаря, за да го запомни, той не е паметлив човек.“[13]

В този подход няма мъглявостта на „аз така го чувствам“, но  има ясен, обективен тест, чрез който може да се спре всяка форма на самоизмама. Това е основата на реалното самопознание. На базата на такива безпогрешни критерии ние изграждаме правилна представа за себе си. И когато това стане, може да се премине към по-висок ред на опознаване – духовния свят. Но законът не се променя:

„Същият закон е верен и по отношение на духовния свят. Който е духовен, той веднага разбира духовните работи. Който не е духовен, с часове може да му се говори, и пак ще остане нещо тъмно (непонятно) в съзнанието му.“[14]

Така Учителя създава континуум от проверка – от сетивното, през умственото, до духовното. Във всяка област истината не е чувство, а способност за възприемане и изпълнение. Както в истинската науката и в Учението се поставя изключително важен акцент върху проверимостта на вътрешните внушения и състояния. Колкото и възвишено да звучи едно вътрешно преживяване, то не е меродавно само по себе си, ако не се потвърди чрез реалността. С други думи: не всяко вътрешно чувство идва от Бога, а всяко, което идва от Бога, се потвърждава чрез реалността.

„Ученикът на една окултна школа не трябва да си прави илюзии, той трябва да знае с колко души може да се бори, с един ли, с двама ли, може ли да бяга – всичко трябва да знае, да не бъде страхлив… само тогава той може да проучва обективния Божествен свят.“[15]

Това е ясен принцип против всякакво самозаблуждение.  Вътрешните сили и възможности не са субективно самочувствие, а подлежат на проверка и опит. Учителя дава няколко примера, когато при човека възниква вътрешно внушение, но то не намира външно покритие:

„Ако има една външна реалност, т.е. когато Бог говори в обективния свят, то се познава […] Ще каже някой: „Духът туй казал, онуй казал, тъй ми дойде на ума“ – това са чисто субективни, криви извъртания на самия човек.“[16]

В този и в следващите пасажи Учителя буквално ни дава анатомията и физиологията на заблуждението, като прави не просто разграничение между вътрешна и външна реалност, а между истинско вдъхновение и заблуда, като разкрива два различни механизма на самозаблуждение:

• Вид заблуда I: Външно внушение, представено като „пророчество“. Някакъв „глас“, „дух“, „вътрешен шепот“ ти говори:

1. „След десет дена ще имаш десет хиляди лева“ – чакам, чакам, парите ги няма;
2. „След две години ти ще се ожениш, ще имаш една отлична мома“ – дойдат двете години, момата я няма;
3. „След четири години ще постъпиш в университета и ще имаш най-добрите професори“ – дойдат годините, професорите ги няма;
4. „След шест-седем години ти ще бъдеш пръв министър в България“ – дойдат годините, никакъв министър не ставам.[17]

Всичко е отнесено към бъдещето, обвито в неясни обещания за нещо грандиозно, доказващи „силата на този, който ми говори“. Заблудата тук идва отвън (или така изглежда), представя се за висш авторитет и цели да те обвърже с очакване, често с цел зависимост или самозаслепение. Проверката е лесна тук: времето идва – нищо не става. Следователно, внушението е лъжливо. Диагнозата е ясна: „това са неизработени субективни, криви извъртания на самия човек“ – т.е. не са от Бога, а от изкривеното ни възприятие.

• Вид заблуда II: Самозаблуда чрез самохипноза

При нея няма глас, няма дух. Има вътрешно самочувствие без покритие:

1. „Аз ум имам, като моя ум няма друг.“ Но не минат два-три месеца, зададат ви една задача – не можете да я решите.
2. Някой път мислите, че сте силен герой, че можете да се борите с целия свят, но вечерно време придружавате една мома, погнат ви двама души, вие оставяте момата и офейкате[18].

Този вид заблуда е от самия човек, без „външен агент“. Тя се храни от въображението и егоцентризма, и е по-опасна, защото не се подлага на съмнение. Проверка и тук е сравнително лесна: идва реална ситуация – не можеш да се справиш и така осъзнаваш, че това е самохипноза чрез идея за изключителност, която реалността не потвърждава.

В Учението на Учителя истинността на всяко вътрешно внушение се измерва не с неговата сила, а с неговата изпълнимост във външната реалност. Ако нещо е вярно, то трябва непременно да се прояви и във външния свят. Обективният свят – като проявен Божи свят – е огледало, в което вътрешната истина се потвърждава. Ако я няма, това не е истина, а заблуда.

Ученикът не трябва да се води от внушения, а от проверими истини. Той трябва да знае себе си реално – с какви сили разполага, до къде стига разумът му, в какви условия се намира. Само смиреното познание води до истинска мъдрост. Само тогава той може да проучва обективния Божествен свят.

4. Психологическите бариери пред истината.

Съвременните изследвания потвърждава, че основните причини за заблуждение не са липсата на информация, а начинът, по който умът работи с нея. Сред ключовите механизми се открояват:

4.1. Илюзия за истината (illusion of truth) – Това е склонността на ума да приема дадено твърдение за вярно, само защото е било чувано многократно, дори ако липсват доказателства или дори ако е фактологически невярно. То започва да изглежда „познато“ и по тази линия мозъкът го приема по-лесно, без критичен анализ.

4.2. Пристрастие към потвърждаване (confirmation bias) – човек несъзнателно търси и приема само онази информация, която потвърждава вече приетото му мнение, а отхвърля или игнорира противното.

4.3. Мотивирано разсъждение (motivated reasoning) – човек използва логиката не за да открие истината, а за да защити желан извод. Разсъждаването е „на служба“ на емоционална или социална нужда, а не на фактите.

4.4. Когнитивен дисонанс (cognitive dissonance) – вътрешно напрежение, което възниква, когато фактите противоречат на личните вярвания. Вместо човек да промени възгледа си, често той отрича или омаловажава фактите, за да си върне вътрешния комфорт.

4.5. Емоционална съпротива (emotional resistance) – понякога самото признаване на даден факт изисква действие или промяна, които плашат или натоварват човека. Затова подсъзнателно той предпочита да не вярва във факта, дори ако е очевиден.

Тези вътрешни капани на ума не са съвременен феномен. Учителя още в началото на XX век посочва, че и най-учените могат да бъдат подведени, когато говорят за нещо, в което вярват, но не са преживели.

5. Личната опитност срещу голите убеждения

След като Учителя извежда пътя на истинското познание – от живота, през наблюдението и съпоставянето на фактите, до законите и философията – той подкрепя този принцип не с абстракция, а с конкретен житейски пример. Той разказва случка с един приятел от началните години на Школата – Гръблашев, учен човек, който с въодушевление говорил за спиритизма и общуването с „оня свят“, без да има лична опора в опита:

„Имахме един приятел Гръблашев – учен човек, който обичаше да държи сказки за спиритизма и съобщението с оня свят, доказваше, че има духове и може да се съобщава с тях. Разправя той: „Държах в Плевен една много вдъхновена сказка пред пълно събрание. Слизам от сцената, иде един господин и ми казва: „Много съм благодарен, господин Граблашев, ще ти кажа нещо, никой да не чуе.“ Аз мисля, че ще ми каже нещо хубаво, той си тури устата до ухото и ми казва: „Страшен вагабонтин си бил, брей! Лъжеш хората, говориш неверни работи.“ Преряза ме, продължи Гръблашев, отщя ми се да говоря за спиритизма. Изгледа ме този човек, изгледа ме, пък си замина.“[19]

След като цитира случката, Учителя не заема ничия страна. Не защитава говорителя, нито нападателя. Вместо това извежда по-дълбок принцип:

„Според мене и двамата са на крив път. Който поддържа мисълта, че съществува друг свят, без да е ходил там, не говори истината. Без да иска, той си служи с неверни факти. Но и онзи, който отрича съществуването на друг свят, без да е ходил там, не говори истината. Друг е случаят, ако човек е проверил фактите, които изнася пред хората. Тогава той е сигурен в думите си и може да каже: „Има неща, които са верни и доказани за мене, независимо от това, дали са верни за другите.“.[20]

Истината, според него, не е въпрос на убеждение, а на лична проверка. Не това, в което вярваш, а това, което си преживял със съзнание и вътрешна яснота, има стойност. И дори тогава – това е истина за тебе, но не непременно всеобща. Разграничението между субективно преживяно и обективно доказано е в основата на всяка философия, която иска да бъде не просто убедителна, а истинна – основана не върху догма, а върху светлина.

 

ІІ. АУМ – структурното ядро на Първия дял.

Поглеждайки исторически, виждаме как Учителя създава в периода 1922–1926 г. три упражнения, които не са отделни опити, а оформят вътрешен триъгълник – своеобразна свещена ос на бъдещата система. В този триъгълник:

– „Изгрява слънцето“ (1922) е утринната светлина – началният импулс.

– „Мисли“ (1926) е духовният зов, който насочва ума.

– А „АУМ“ стои между тях – не като преход, а като вътрешно сърце, където звук, движение и смисъл се сливат.

Ако Паневритмията е универсалният език на душата, то АУМ е свещеният и вечен  слог, който събужда паметта за този език.

Символично, триединният ритъм на „АУМ“ отразява самата структура на Паневритмията: движение – музика – смисъл. В него се усеща дишането на Всемира – вдишване, задържане, издишване. Това е и ритъмът на мисълта – слизане от висшия свят, въплъщение, възвръщане.

В композиционната подредба на Първия дял, „АУМ“ не е просто едно от началните упражнения. То е средоточие – скритото структурно ядро, около която се изгражда съдържанието и живото присъствие на целия дял. Ако „Изгрява слънцето“ отваря пространството, а „Мисли“ го изпълва със съзнание, то „АУМ“ трепти ритмично в центъра, като пулс на вътрешния живот.

Именно за тези три упражнения Учителя дава текста – не като поетичен или художествен избор, а като въплъщение на Словото в движение. Това не е случайност!

В този смисъл, „АУМ“ не е песен, нито жест – а Слово, което се излъчва. Мост между невидимото и видимото. Синтез, който единствено чрез живото присъствие на Учителя е могъл да се прояви така пълноценно.

Особено значение има фактът, че „АУМ“ и „Изгрява слънцето“ са упражнения със свещен текст – език, съзнателно оставен в архаична форма заради вибрационната му сила. Според Учителя тези формули не подлежат на превод или осъвременяване – всяка сричка носи точно определено трептене и въздействие, което се проявява особено при съчетание с музика и движение.

Затова освен, че упражнението „АУМ“ създава атмосфера, то променя състоянието на съзнанието. През него Паневритмията започва да говори – не с думи, а със Слово, което мисли, диша и се движи.

В „Паневритмия“ от 1938 г. е изрично указано, че при изпълнението на трите конкретни упражнения – „Мисли“, „Аум“ и „Изгрява слънцето“ – движенията се съпровождат с пеене на съответните думи[21]. Това ги поставя в особена категория сред останалите упражнения, където такова указание липсва. Изключение прави упражнението „Дишане“ (№27), при което гласната „а“ се изпява ритмично с продължително издишване, но там акцентът тук е върху дихателния процес, а не върху песенно изразяване.

Що се отнася до трите посочени упражнения, обстоятелството, че само при тях е изрично упоменато пеене, разкрива техния специфичен духовно-акустичен статут, при който гласът не е просто допълнение, а съществен елемент от вътрешната работа.

Допълнително потвърждение за това намираме в „Разговорите“, където Учителя ясно заявява: „Когато се пее „Аум“ с движения и едната ръка се вдига нагоре… [22]“ – свидетелство, че песента „Аум“ е замислена за едновременно вокално и двигателно изпълнение, при което звук и жест се сливат в хармонично духовно единодействие.

1. Вътрешният смисъл на „АУМ“ – енергиен поток между Слънцето и Земята.

Ако „АУМ“ е центърът на Първия дял, то този център не е геометричен, а динамичен – жив кръстопът между два свята. Упражнението надхвърля чисто двигателното – в него се отразява динамиката на великия двупосочен поток между Слънцето и Земята, който свързва човека с висшите сили и едновременно го заземява.

„Има едно течение, което иде от Слънцето и минава през центъра на Земята, и друго едно течение, което изхожда от Земята и минава през Слънцето…“[23]

Това описание от Учителя ни разкрива двойната насоченост на силите: отгоре – надолу и отдолу – нагоре. Ръцете и краката стават антените на човешкото същество, чрез които то възприема, трансформира и отдава енергии. Ръката, протегната под ъгъл 45 градуса нагоре – възприема Божественото. Противоположната, наклонена надолу – освобождава нечистото, слизащо към Земята. Това не е просто баланс между полюси – това е алхимична трансформация на материята в дух и на духа в материя, извършвана в самото тяло.

„Това движение е правилен път за свързване с Природата, за влизане в хармоничен допир с нея.“[24]

Когато чрез жест и звук се отваряме за по-висшите сили, не просто се движим – вървим към Източника. Пътят в този смисъл не е цел, а състояние: съзвучие с Природата, обновление на връзката с Божественото:

„Човек работи на Земята, но вътрешният му поглед е винаги свързан със света на звездите. Той гради на Земята, но иска да въплъти това, което долавя от звездните сфери.“[25] – тази мисъл на Учителя може да се разглежда като ключ към разбирането на „АУМ“. В практикуването на това упражнение липсва механичност, защото то представлява вътрешен полет, в който духът на човека се движи по своята звездна орбита. Именно този възходящ порив, който едновременно освобождава и възвисява, превръща „АУМ“ в мост между световете. Този мост не е само символичен, а реален – проявен в ритъма, в дишането, в движението. Всяко движение на „АУМ“ е съзнателен акт, чрез който човек хармонизира небесното и земното. В този процес той не просто участва, а поема ролята на свещенослужител на движението – чрез звук и жест превръща тялото си в жив храм на Словото.

В това се крие и скритата мисия на Паневритмията – да въздига, освен да свързва. „АУМ“ е този невидим лъч, по който духът се движи между двете царства – земното и небесното – и в това движение се ражда Новият човек.

2. Ъгълът 45° в упражнението АУМ от Паневритмията.

В Паневритмията няма нищо случайно – нито в движението, нито в посоката, нито в ъгъла. В упражнението „АУМ“, когато ръцете се вдигат под ъгъл от 45 градуса напред и нагоре, това не е произволно – това е геометрия на свързването. Именно този ъгъл, сочен и от Учителя в различни беседи, е свещеният наклон, чрез който човешкото същество влиза в резонанс с теченията от Слънцето и центъра на Земята:

„Когато си протегнем едната ръка нагоре под ъгъл 45 градуса, чрез нея възприемаме Божественото. Чрез този крак, с който стъпваме, приемаме земни енергии. Чрез тази ръка и този крак, които са протегнати надолу под ъгъл 45 градуса, изхвърляме нечистото, набраните необработени, дисхармонични енергии вън от нас, към Земята[26].“

Учителя подчертава, че ръката при издигането си трябва да бъде леко свита в лакътя, не изопната (изпъната). Той дори изрично се противопоставя на изпънатата поза, напомняща поздрава „Хайл Хитлер“, която изкривява духовния смисъл на жеста: „Какво играете вие? Това е упражнение „Аум“, а не поздрава „Хайл Хитлер“, казва той[27]. Да не забравяме историческия контекст – съвпадение на времеви епохи (30-те и 40-те години), когато и Паневритмията, и фашистките ритуали имат свое сценично присъствие. Смисловата разлика се състои в следното: „АУМ“ е жест на вътрешно обръщение към Божественото – с мека, жива ръка; „Хайл“ е агресивна, втвърдена, йерархична поза на власт и подчинение. Правилното изпълнение включва длан, насочена напред, но ръка, изразяваща вътрешен стремеж, а не външно насилие. При Учителя не се допуска излишно напрежение в тялото. Напрежението в ръката води до вътрешна дисхармония.

Този ъгъл се среща и в друго измерение – погледа. Учителя изрично казва, че поглед, насочен под 45 градуса нагоре, е израз на вяра, свързаност и духовна будност: „Който има вяра, този ъгъл [на погледа] е най-малко 45 градуса и лъчът от очите е винаги нагоре. Такъв човек никога не отпада духом[28]. […] Около 45 градуса нагоре от очите ви ще забележите една постоянна светлина… Тя иде от този източник Отгоре[29].“

Поглед и ръце – в синхрон, насочени под същия ъгъл – образуват жив пентаграм в движение, чрез който човек възприема, излъчва и преработва духовни енергии. Учителя допълва:

„Ако говориш за Бога, ще гледаш нагоре. Лъчът от очите ти образува ъгъл от 45 градуса с хоризонталната права […]. Невъзможно е човек да говори искрено върху възвишени въпроси и да гледа към земята.“[30]

Така 45° става златен лъч на връзката – не вертикален, не хоризонтален, а диагонал на съзнателното движение към Духа. Не е отвес (90°), защото това би било принудено, насилствено „гледане нагоре“. Не е хоризонтала (0°), защото той остава в света на равнодействащото. А 45°? Това е вътрешно избрана посока, посока на устрем, но и равновесие – между Земята и Небето[31], между земния магнетизъм и небесното електричество; между пасивното и активното;  между приемането и отдаването.

В упражнението „АУМ“ – и изобщо в Паневритмията – този ъгъл не е просто физически, той е архетип. Това е висш синтез между физиология и духовност, който малцина днес схващат, а Учителя го е формулирал с такава прецизност. Човек се разгръща по тази линия на светлината – от сърцето през ръката и погледа – към Невидимото.

Но има още едно движение, което добавя третото измерение към жеста – издигането на пръсти. Учителят казва в „Разговорите“: „Когато се пее „Аум“ с движения, и едната ръка се вдига нагоре, а другата се изнася назад, човек трябва да се издигне на пръсти, защото те са свързани с умствения свят. Издигането на пръсти е повдигане в умствения свят.“[32]

Това не е просто баланс. Това е активна свързаност с по-висшите нива на съзнание. Издигането на пръсти – заедно с ъгъла на ръцете и очите – оформя троен вертикал:

• ръцете – приемат токовете от духовния свят;
• очите – фокусират съзнанието нагоре;
• пръстите на ходилата – активират ума и връзката с висшите светове.

 

Синтез

В упражнението „АУМ“ това не е просто координация на тялото, а цялостен духовен акт. Движенията му са формулирани така, че:

• отварят погледа,
• насочват ръцете,
• и повдигат тялото.

Така човек буквално изгражда мост между трите свята: физически, духовен и умствен. И точно затова „АУМ“ не е просто гимнастика или песен, а свещен акт на възлизане – чрез „ъгъла на златната среда“, ритъм, звук и тяло.

3. АУМ – последният акорд в Земната симфония на Учителя.

В Мировата драма последните дни от живота на Учителя разкриват финалния акорд на неговото Земно проявление. Методи Константинов си спомня:

„Няколко дни преди заминаването му бях отишъл с двама мои приятели – Неделчо Попов и Асен Арнаудов. В момента на нашето посещение, като че ли Духът отново влезе в малката черупка на физическото тяло и той каза следните думи: ‚Какво е Бетовен, какво е Исус, какво е Дънов – това са само фикции. Само Бог е Вечен и Безкраен..

След изказването на тази дълбока мисъл… той запя своята любима песен „Аум“ с движения. Тази песен, която съдържа три ключа, с които Великите посветени са отваряли Божествената съкровищница, за да внесат нови идеали, нови свещени скрижали в епохите.

… Тази песен той изпя с красиви движения, тя беше последната, която Учителя изпя на физическия свят.[33]“

С финалното изпяване на „АУМ“ Учителя докосва „трите ключа“ и изпълва етера завинаги, като остави печат на красота – от вибрациите на топлия му глас, от хармонията, излъчена от движенията му, сякаш пророчески, в присъствието на трима предани  ученици – братя силни, здрави,  волеви – носители на мъжкия принцип. Може би именно техния душевен зов пред осъзнатия край призовава още веднъж Духа в „малката черупка“ за едно сетно слизане! Може би тази песен като завършек, бе последният Завет на Учителя! Финал или апотеоз? Вероятно отговорът е в „АУМ“.

Вселявайки се на Земята и жертвоготовно приемайки своята „малка черупка“, Учителя никога не се спира върху фикциите – Той ги разтваря с едно изречение. „Исус, Бетовен, Дънов“ – имената отпадат. Остава само Вечният Дух!

Дори на прага на последните си дни, той изпълнява песента с грация – знак, че всеки жест, всяка сричка и всяка мелодия носят отпечатък от Вечността. Три ключа – звук, движение и присъствие – отключват Божествената Съкровищница. И я оставят отворена за бъдещите поколения.

Песента „АУМ“ става последният духовен акт, който Учителя извършва на физическо ниво. Не просто като любим рефрен, а като въплъщение на трите етапа – съзидание, поддържане и връщане. Акт на сливане между невидимото и видимото. Един финален жест, който молитвено фокусира цялото Му същество – в звук и движение.

Дали е случайно, че именно „АУМ“ е последната песен, която Учителя изпява? Едва ли. Макар че в хронологията на Школата тя не е първата песен, тя е архетип, корен, трепетът преди Словото.

„АУМ“ не е просто дума. Това е звукът на началото, средата и края, събран в един-единствен дъх. В източните традиции се казва, че „АУМ“ съдържа творението, поддържането и разрушението – и че след него настъпва тишина, в която Бог се изразява отвъд формите.

Може би затова Учителя я избира като последен зов, защото „АУМ“ не изисква обяснение. Тя е гласът на Душата, която се завръща, слята с Духа. Тя е мостът между тленното и Вечното нетленно.

И последен щрих: Учителя пее с движение „АУМ“ – като диригент пред огромния си оркестър в Невидимия свят на Всемира. И образът на Христос се явява като аналогия за този момент: както Христос издига ръце на Кръста, така и Учителя изнася ръцете в последния „АУМ“ – не в жест на страдание, а в жест на съпричастие, сливане, свобода, молитва и благословия. И така, с последен жест и благозвучие на АУМ, Учителя не затваря страницата, а я отваря – към бъдещето, към Новия човек, който ще поеме ритъма и ще го претвори в живот вечен.

 

 

 

[1] НБ, 6 май 1928 г.

[2] СК, 10 февруари 1933 г.

[3] СБ, 11 август, 1935 г.

[4] НБ, 6 май 1928 г.

[5] Пак там.

[6] Пак там.

[7] ООК, 30 май 1928 г.

[8] НБ, 29 юни, 1930 г.

[9] НБ, 8 юни 1930 г.

[10] СБ, 24 август 1941 г.

[11] Пак там

[12] СБ, 17 август 1930 г.

[13] Пак там.

[14] Пак там.

[15] ООК, 11 май 1922 г.

[16] Пак там.

[17] Пак там.

[18] Пак там.

[19] Миксирано от СБ, 9 август 1942 г. и УС, 6 юни 1943 г.

[20] СБ, 24 август 1941 г.

[21] Паневритмия, 1938 г.

[22] Боев, Б. „Разговори с Учителя“ – пълна колекция.

[23] Паневритмия, 1938 г.

[24] Пак там.

[25] Пак там.

[26] Пак там.

[27] Драга Михайлова, Изгревът, том ІV, стр. 333.

[28] НБ, 16 декември 1934 г.

[29] 22 февруари 1920 г.

[30] СК, 5 април 1929

[31] Ъгълът от 45° е средата между хоризонталата (Земята) и вертикалата (Небето).

[32] Боев, Б. „Разговори с Учителя“ – пълна колекция.

[33] Методи Константинов, том ІV, Изгревът стр. 492.