ИСТОРИЯТА НА „БЪЛГАРСКА ИДИЛИЯ“
спомени на Петър Камбуров
През есента на 1919 г. отидох в София във връзка с моето следване. Най-много се радвах, че ще бъда по-близо до Учителя и ще мога да слушам беседите, но поради липса на работа и средства, реших да се завърна. Непосредствено след войната, тати, който бе създал последователно три печатници – едната от които пое чичо ми Никола в Казанлък, втората – чичо Слави в Нова Загора, и третата, по-малката – на баща ми в Стара Загора, но още неразработена, нерентабилна – нямаше възможност да ме издържа а аз трябваше да следвам задочно, като периодически отивах в София да заверявам семестрите си.
През една студена февруарска вечер на 1920 година пак пътувах за София – трябваше да заверя семестър. Влакът пристигна на гара София към четири часа след полунощ. Слязoх от вагона. Вън бе страхотен студ – до 20° под нулата. Бях облечен сравнително леко и гологлав, тъй като на гара Ихтиман някой ми бе присвоил /откраднал/ шапката.
Отправих се към ул „Опълченска“ – 66 – дома на брат Петко и сестра Гина Гумнерови, дето живееше Учителя. Обикновено аз всякога отсядах у тях. Спрях се пред пътната врата . Надявах се, че долу, в сутерена, някоя лампа ще свети, тъй като обикновено сестрите стават рано, но нямаше никаква светлина. Само снегът и ледът отвън придаваха една лека видимост на нощта. Реших да почакам, докато се разсъмне, докато светнат лампите. Клекнах до едно акациево дърво пред вратата и зачаках, но едва мина около половин час и почувствах, че започвам да замръзвам. Схванаха ми се ръцете и краката, рискувах да се простудя. Тогава реших да почукам, но се колебаех, тъй като стаята на Учителя бе в непосредствена близост до пътната врата. Боях се да не го обезпокоя. Приближих се до вратата и посегнах с дясната ръка, уж да почукам, но все не се решавах. Най-после бутнах вратата, без да се чуе звук. В същия момент лампата на Учителя светна, отвори се вратата на верандата и Учителя, наметнат с една голяма пелерина, изтича по стълбището, дойде при вратата и без да пита „кой е?“ отвори ми и рече: „Рекох, не бива да стоите вън, ще се простудите“ – и ме заведе в сутерена. Събуди сестрите, като им каза: „Този брат премръзнал, по-скоро затоплете стаята и му направете чай да се стопли.“
Трогнах се до сълзи. В този факт видях величието на Учителя и си казах: „Кой генерал, кой голям човек би си нарушил нощния покой, да излезе от топлото си легло, да се притече и приюти в тази мразовита нoщ един нищо и никакъв студент?“ Наистина, това бе той, моят Учител, който всеки момент следи и направлява пътя на своите ученици!
Разсъмна се. Беше неделя. Към 10 часа Учителя държа беседа. Тогава той държеше своите беседи в същия дом, като посетителите изпълваха двора. Той, застанал пред отворения прозорец в стаята, говореше.. Словото на Учителя прикова вниманието на слушателите дотолкова, че независимо от силния мраз, дълго след беседата, която трая само един час, останаха на двора, искаха да се домогнат до Учителя, да го поздравят, да му целунат ръка.
На голяма маса в трапезарията бе сервиран обяд. На трапезата при Учителя винаги имаше гости, било от провинцията, било от София, най-вече братя – студенти. Това беше истинска комуна. Присъстваха около 20 души гости, в това число и аз. След обяда непринудено се започна разговор относно някои мисли от беседата или от личен характер. Накрая и аз взех думата: „Учителю, рекох, искам да Ви поставя един въпрос, на който моля да ми отговорите. – Тази нощ, когато бях вън при пътната врата, премръзнал, Вие знаехте, че съм там. Защо не дойдохте да ми отворите преди да бутна вратата?“ Учителя отговори: „Такъв е законът на земята. За да се прояви Любовта,единият трябва да поиска, другият да му даде; единият трябва да почука, другият – да му отвори. Иначе, ако единият не иска или не чука, а ти се отзовеш, това върви го пътя на насилието“.
Вечерта на трапезата пак имаше 15-20 души гости. Така се водеха интересни разговори. Времето, прекарано при Учителя, бе всякога много ценно и много приятно. Към 9 часа всички се разотидоха. Прибра се и Учителят горе в стаята си. За мене бе приготвена една кушетка в трапезарията, дето обикновено нощуваха гости от провинцията. Старата сестра Янакиева бе решила тази вечер да измие чиниите, докато има топла вода. Тя се залови да мие и тихичко тананикаше някаква македонска, а след това и един мотив от „Идилията“ на Учителя. Аз бях седнал на едно малко столче до печката и като я слушах как пее, казах й: „Сестра Янакиева, ако имах цигулка, бих хванал /възпроизвел/ тази мeлодия без ноти. Аз съм слухар и ноти не ми трябват.“ Взех от кофата лопатката за въглища и машата, сложих лопатката под брадата – като цигулка, а машата в дясната ръка вместо лък и започнах да тегля по въображаемата цигулка.Тя ме погледна, засмя се и продължи да пее тихо.
В това време се чуха стъпки по стълбището – стъпките на Учителя. За да не ме завари с въображаемата цигулка, хвърлих лопатката и машата в кофата. Вратата се отвори, Учителя застана при нея и държейки дръжката с лявата си ръка, се обърна весело към мене и ме запита: „Искаш ли цигулка?” Аз бях изненадан! Не можех да допусна, че Учителя вижда през тавана, за да дойде да се отзове на едно такова дребно /нищожно/ желание, но като си направих преценка, после разбрах, че това е било у мене едно чисто, съкровено, идейно бих казал желание, което той пожелал да осъществи.
Аз нищо не отвърнах, но сестрата поясни: „Той, братът, тъкмо бе взел лопатката и машата от кофата и свиреше с тях вместо с цигулка.“ Тогава Учителя рече: „Ела, сестра, горе, да ти дам да донесеш на брата една цигулка да си посвири.“
Отиде сестра Янакиева горе след Учителя и след малко се върна с цигулка и лък в ръце. Даде ми ги и докато опитвах струните с пръсти, за да настроя цигулката, ето Учителя слезе и той с цигулка и лък в ръка. „Ела – каза – сега да свирим заедно”.
Най-наpред, той ме накара да му свиря тропливи бьлгарски народни хора и ръченици, каквито вече свирех доста сръчно.
След това започна преподаването на Идилията — Учителя изсвири първия пасаж и ме накара да го изсвиря и аз. Аз го изсвирих. След това – още няколко пасажа, докато просвирихме цялата песен. После Учителя ме накара сам да я изсвиря, като ме спираше, където допущах грешки и отново повтарях. Така се занимавахме с Учителя точно три часа, от 9 до 12 в полунощ, след което той отиде в стаята си.
Тези три часа, преживени с Учителя, за мене ще останат паметни през хилядoлетията! В резултат аз усвоих Идилията.И до днес я изпълнявам с моята цигулка, а случая най-подробно описвам с думи.
Но онова, което преживях при тази ми среща с Учителя, при онази обстановка в стаята на сестра Василка, не мога да опиша с думи.
Из Спомените на Петър Камбуров
Архив на издателство „Бяло Братство“
„Българска идилия“ в изпълнение на Иоана Стратева, цигулка
