От сестра Райна Каназирева са и следните редове: „Един ден през 1922 г. при мене дойде известният старозагорски адвокат Ив. Желязков Сливков и ме запита: „Госпожо, Вие сте били от последователите на Петър Дънов, вярно ли е?“ Да – казах аз. Той ми рече: „Аз го познавам добре, с него бяхме студенти в Америка. Той беше много по-млад, но като българи общувахме всеки ден.“ Аз живо се заинтересувах от думите му: „Моля Ви, господин Желязков, разкажете ми нещо от неговата младост, какво е Вашето мнение за него?“ „Моето мнение – рече той – не е особено добро.“ Изненадана, аз широко отворих очи и възбудено попитах: „Но защо, моля Ви се, кажете ми нещо по-определено за него – младежки грешки, поведение?“ „Нищо подобно, госпожо. Той беше смирен, скромен, тих, силен в учението, но ето защо аз не го харесвам: той, госпожо, беше красноречив, имаше дар-слово и като почнеше да говори нещо, всички студенти млъкваха и го слушаха с внимание и уважение. А знаете ли какво значеше такъв оратор преди 40 години в Америка? Това значеше, че той можеше да стане не милионер, а милиардер, а беше беден. Освен това свиреше чудесно на цигулка. Знаете ли какво значеше в Америка това? Това значеше, че там той можеше да стане един от най-богатите хора, а той, въпреки че беше беден, свиреше без пари. Често студенти излизахме заедно на екскурзия и отивахме в просторните лесове. Студентите обичаха Дънов и при такива разходки често се събираха около него, когато сядахме на почивка също го наобикаляхме. Той започваше да говори за красотата и необятността на Вселената, за величието на Бога. „Погледнете, казваше той, звездното небе – каква премъдрост, каква хармония, каква велика разумност! Погледнете тези поточета, тези цветенца около нас! Кой поддържа тази красота, тази любов?“ Слушахме в мълчание и сякаш забравяхме себе си, отнесени в един по-красив свят. Дънов говореше отлично английски. Понякога неусетно се отделяше от нас и като не се върнеше дълго време, водени от любопитство, тръгвахме да го търсим. Често го намирахме отдалечен, седнал и вперил възхитен поглед в простора или затворил очи и вглъбен в мисъл. Често го виждахме коленичил, със скръстени за молитва ръце и така пренесен някъде далече, че не ни усещаше като приближавахме. И когато някой го побутваше леко, той трепваше, сякаш се пробужда от красив сън.“ Като каза това адвокатът, аз не можах да се стърпя и заплаках. Той се зачуди и попита защо плача, а аз през сълзи продумах: „Благодаря Ви, господин Желязков, такъв искам да бъде моят Учител! По света има много милионери и милиардери, но като него няма. Затова ние толкова го ценим и обичаме.“ Адвокатът вдигна рамене в знак на недоумение, но се раздели с мен видимо доволен от ефекта на своите спомени.“