Да се систематизират и изведат основните философски идеи от едно Божествено учение, дадено под формата на лекции и беседи, е трудно начинание. Всеки един такъв опит за систематизация ще страда от един основен недостатък, какъвто съпътства всяко подобно начинание: свеждането на едно идейно богатство до тесните рамки на философските дефиниции и концепти. Но все пак един такъв опит си заслужава, доколкото може да помогне на търсещия ум в опитите му да се докосне до нещо надвишаващо разсъдъка, а достъпно в много по-голяма степен за душата и духа.
Със сигурност много от философските идеи в учението на Учителя Петър Дънов са присъствали и преди него в една или друга форма, но тук те са втъкани в един цялостен светоглед. Това само свидетелства, според нас, че духовните истини са предавани многократно на човечеството чрез културните еманации, основателите на религиите, философските теории и интерпретации, психологическите идеи. С други думи всяка светла идея, независимо в кое направление се е появила и проявила, е еманация на Божествената светлина. Или както казва самият П. Дънов: „Знанието от едно място не идва и светлината през един прозорец не влиза.“ Тук е мястото да кажем, че учението на П. Дънов е както ново, така и старо. Под „старо“ имаме предвид всички духовни истини, които досега са предадени на човечеството, които той умело вплита в своята философия на живота, като обаче ги трансформира в нови форми, пригодни за днешното ниво на съзнание. От друга страна това учение е ново, доколкото предава на човечеството съвсем непознати досега идеи, принципи и методи, разкривайки духовни закони, непознати до този момент, чрез което внася нова светлина в човешкото съзнание, дава нов стимул за духовно израстване и донася „новото писмо“ на Небесния Отец.
Метафизични и теологични идеи
Въпреки, че има най-голямо отношение към монотеизма, учението на П. Дънов трудно би могло да се помести в тези рамки. Идеята за Бога е централна в цялото учение, тя е изходната точка и крайната цел на цялото движение на човека както в земния му път, така и в мисията му в необятния космос. Учението на П. Дънов споделя с монотеизма идеята, че Бог е трансцендентен по отношение на всичко съществуващо, но същевременно е и иманентен на всичко. Той е Творец на невидимите и видимите светове и се проявява във и чрез всичко. За разлика от деистичните нагласи на европейското Просвещение, според Учителя Петър Дънов Бог промисля непрестанно за сътвореното битие и го удържа в единство. Сътвореният свят е прослава на Бога и Неговата Любов. Изхождайки от духа на новозаветното християнство, за П. Дънов най-важната проява на Бога е Любовта, Бог е Любов, която е навсякъде и във всичко.
Бог се проявява като Първата Причина, абсолютен принцип на битието, същевременно Той е Отец на всички и всичко. Като Абсолют Бог е всичко и същевременно нищо. Той е Цялото, което, дори ако си позволим едно количествено отношение, превишава значително съвкупността на Своите части. Бог е абсолютен спрямо всички Свои прояви и творения, същевременно Той се проявява във всичко.
Оттук опитите да бъде определено учението на П. Дънов като пантеистично, са безуспешни, доколкото основната му ориентираност е монотеистична. Отношението между Бог и Природата П. Дънов формулира като отношение между Творец и Творение, или с други думи: „…Природата е проявеното, а Бог е непроявеното, безграничното, което вечно се проявява и все непроявено остава“. В действителност под „Природа“ П. Дънов няма предвид само материалното битие, а съвкупността на невидимите и видимите светове: ангелската йерархия, заедно с материалната вселена. В това отношение той приписва разумност на Природата, доколкото в нея пряко се проявява Божественият Дух. В този смисъл пантеистичните елементи в неговата философия не са базисни, а са резултат от по-широкото понятие за Природа, която той нарича „Жива Разумна Природа“.
Битието в своята целокупност е проява на три свята – Божественият, Духовният и физическия, които са йерархично свързани. Божественият свят е най-висшата проява на Бога, Духовният свят е съвкупност на Ангелската йерархия, Физическият свят е сътворения материален космос. Основни принципи на Божественият свят са Любовта, Мъдростта и Истината. Тези принципи се проявяват в Духовния и физическия светове като Живот, Светлина и Свобода.
Цялостното проявление на земното битие на човек е подчинено на инволюцията и еволюцията. Инволюцията е, условно казано, движение от Духа към материята или проникване на Духа в материята, с други думи: движение от центъра към периферията на сътвореното битие. Еволюцията е обратното движение: все по-силно одухотворяване на материята, или движение от периферията към центъра на битието.
Христос е проявеният Бог в света. Христос е въплъщение на Любовта, Мъдростта и Истината и е неделим от Бога. Христос е едновременно историческа личност, космическа същина и мистическо преживяване. За Христос Учителя казва, че Той е Посредникът между човешката душа и Бога; Той е, Който очертава истинния път, който води от временни живот към вечния: „Христос е, Който е движил, движи и ще движи и историчния, и космичния, и мистичния живот на Земята и човечеството. Без Христа няма история. Без Христа няма Космос, сиреч организиран и устроен свят. Без Христа няма мистичен живот. Той е великият вдъхновител на всички откровения във всички времена. Той е невидимият двигател на целия духовен живот на човечеството. За това свидетелства и Свещеното писание, в което Христос се явява централно лице. За това загатва и сам Христос в думите: “За Мене писаха Мойсей и пророците.”
Антропологични идеи
В съгласие с раннохристиянската теология, според П. Дънов човекът е сътворен от Бога и притежава Божий образ. Той е проявление на единното духовно и материално битие и е мост между материалната Природа и Духовните светове. Човекът е микрокосмос, отражение на макрокосмоса. Той съдържа в себе си, в съзнанието си, цялата видима Природа, както и Божествения свят. В граничната линия между традиционната християнска теология и езотерико-християнската доктрина, според П. Дънов човекът се проявява от една страна, като дух, душа и тяло, които са пряко свързани съответно с Божествения, Духовния и Физическия светове; от друга страна човекът има седем тела (три тела и четири обвивки), с всяко от които е свързан с едно от измеренията на проявеното Битие.
В началото на 20 век чрез някои школи в психологията става популярен термина „космическо съзнание“. Според Ричард Бък космическото съзнание не е разширение на самосъзнаващия се ум, а надграждаща го функция, чиято основна характеристика е съзнанието за живота и реда на космоса, както и съзнание за притежаване на вечния живот и интелектуално просветление. При това Бък формулира термина „космическо съзнание“ първо като реално мистическо преживяване, при което се изгубва съзнанието за смъртта, и съзнанието е озарено от силна вътрешна светлина и преживяване на необятността на космоса. По-късно големия психолог Уилям Джеймс развива от някои от тези идеи в неговата книга „Разновидности на религиозния опит“ . По-рано от Бък и Джеймс, подобни идеи се срещат у Фридрих Шлайермахер, един от основните стожери на Романтизма. А според някои интерпретации космическото съзнание може да се види и в идеята за Духа при колоса на немската философия Георг Хегел. Други, които са използвали понятието „космическо съзнание“, въведено от Бък, са гениалния физик Алберт Айнщайн и френския философ и свещеник Пиер Тейар дьо Шарден.
За Учителя Петър Дънов космичното съзнание е особено важен елемент в проявите на единното човешко съзнание. Но той формулира друго понятие, което обхваща и онова, което Бък нарича „космично съзнание“, а именно „свръхсъзнание“. Космическото съзнание е само етап от свръхсъзнанието. Единното човешко съзнание се проявява в четири аспекта: като подсъзнанието, съзнание, самосъзнание и свръхсъзнание. Подсъзнанието и свръхсъзнанието могат да бъдат илюстрирани като вертикално измерение на човека, съзнанието и самосъзнанието като хоризонтално измерение. Четирите аспекта на това единно човешко съзнание са свързвани с четирите основни измерения на човешкото същество: свръхсъзнанието – с духа, подсъзнанието – с душата, съзнанието – със сърцето, самосъзнанието – с ума. Свръхсъзнанието е лоно на т.нар. космическо съзнание.
Традицията на психоаналитичната психология обичайно разделя съзнанието на съзнателна област и несъзнавано (в някои интерпретации – „безсъзнавано“ или „безсъзнателно“). Онова, което Учителя определя като подсъзнание и свръхсъзнание се отнася до областта на несъзнаваното, но при него двете сфери са строго разграничени, като така е ясно коя област е свръхрационална и интуитивна, и коя лежи под областта на обичайното съзнание.
Подобно на възгледа на Аристотел за трите души у човека, отразени в съчинението му „За душата“, П. Дънов говори за три основни посоки на проявата на съзнанието: механична, физиологична и психична. Тези три аспекта определят и потоците на движение на образи, информация и идеи. В механичния аспект на съзнанието това движение е отвън навътре. Във физиологичния и психичния аспект на съзнанието това движение е обратното: отвътре навън. Процесите при тези движения отвътре навън са Божествени и са свързани с проявите на подсъзнанието и свръхсъзнанието.
Човекът в сегашното си състояние е в един от етапите на неговата духовна еволюция. Като дух човекът е преминал през множество природни форми, а неговият път обхваща още множество такива форми, необходими за неговото усъвършенстване. Тази позиция предопределя и някои теоретико-познавателни идеи на Учителя Петър Дънов относно познанието на истината и въобще човешкото познание, което на този етап е само малка част от онова познание, което го очаква. В това отношение може да се говори са известна релативност на човешкото познание във всички сфери, имайки предвид неговата бъдеща духовна еволюция.
В своята духовна еволюция човешката душа се превъплъщава, докато достигне етап на висше посвещение. Идеята за превъплъщението е тясно свързана с идеята за карма и т.нар. закон за карма, известен от индийската духовна традиция и философия. Произходът на тези идеи се корени в древноиндийските свещени текстове на Упанишадите (последните части на четирите индийски Веди), а впоследствие разработени в по-цялостни доктрини (даршани). За Учителя превъплъщението е обусловено от духовното и моралното усъвършенстване на човека. В този смисъл човек се превъплъщава, от една страна, за да изкупи своите грехове и генерални грешки от морално естествено, от друга страна, за да ги превъзмогне и развива своя Божествен потенциал, който е вложен в него от Бога.
Теоретико-познавателни идеи
Според П. Дънов Истината в никакъв случай не е статична, а е винаги процес, винаги е Път, в духовен смисъл на думата. Тези идеи имат отношение към развитието на философията и теологията на процеса, от Алфрес Уайтхед, макар че Уайтхед ги развива значително по-късно. Подобно на теорията на Платон, в известен смисъл и за П. Дънов познанието е „припомняне“ (anamnesis), на онова, което душата познава от Духовния и Божествения светове. И това е така, защото наблюдаемите предмети от Физическия свят са отражение на онези от Духовния свят. Тук е валиден древния принцип на Хермес Трисмегист: „Каквото е горе, това е и долу, и каквото е долу, това и е горе“. Съгласно този принцип познанието е възстановяване на първичния образ, валиден като такъв в Духовния свят.
Истината не може да бъде изразена в окончателна и съвършена форма, защото самата Истина е процес. Знанието, в този смисъл, е движение и приближаване към абсолютната Истината. Човешкото познание винаги ще бъде само стремеж към тази Истина, но нейното достигане е тема, недостъпна за днешното ниво на развитие на човешкото съзнание.
Човешкото духовно познание има още една цел – постигане на Мъдростта. Затова то никога не е самоцелно, но винаги е привличано от един идеал. Това го осмисля и му дава цена. Но постигането на този идеал – Мъдростта – е съпътствано от множество по-малки цели и постижения на земния живот. По-скоро този идеал е привличащата и осмисляща познанието благодатна сила, но в действителния път на човека самото познание има множество различни функции: социална, просвещаваща, облагородяваща, естетическа и т.н. Но всички тези функции се обединяват в общата цел на човека – познанието на Бога като Любов, Мъдрост и Истина. Само чрез това познание човешкият живот се осмисля пълноценно. Оттук и извеждането на преден план на практическата страна на познанието. То има смисъл и ценност, само ако доведе до реални резултати във връзка с духовното и моралното развитие на човека.
Етически идеи
В пътя на човека към Бога, освен познанието на духовните принципи и закони, важна част заема придобиването на добродетели. Всъщност самото познаване на духовните закони е вече първата стъпка към добродетелния живот, към живота в единение с Божията Любов. Затова в определен смисъл можем да говорим за етическа онтология. Защото основните метафизични принципи – Любов, Мъдрост, Истина – еманират като конкретни добродетели в живота на човека. Те са както цел на човешкия живот, така и средство за постигането ѝ.
Основната насока на философията на П. Дънов е много повече етическа, отколкото метафизична и епистемологична. С това тя много напомня философските учения на Сократ и Кант, положили етическото с предимство пред метафизичното. Подобно на формулираното от Кант, за П. Дънов човекът е цел и не трябва да бъде използван никога като средство. Това произтича от Божествената му душа, която притежава Божествената ценност. Новият морал, за който апелира Учителя Петър Дънов се основава на Любовта и е наречен от него „култура на любовта“. Тази култура на Любовта изисква непрестанно самоусъвършенстване и самовъзпитание от страна на човека. За П. Дънов едно от най-важните неща в човешкия живот е облагородяването на човешката душа, която душа, украсена с добродетели, придобива вечния живот и познанието на Бога като съвършена и неизменна Любов.
