Традиции, новаторство, творчество
Пренасянето през времето на ценности, духовни форми и културни нагласи, е жизнено необходимо за всяко културно и цивилизовано общество. Стара максима е, че без история няма и бъдеще, че без познаването на историята стратегиите за развитие често са празно бленуване. Това пренасяне през историята на ценности, духовни плодове и културни форми се осъществява от някаква общност, от общество от хора, вдъхновени от велика идея. Тези две понятия „общност“ и „пренасяне“ преливат в тъй важното за този процес понятие „традиция“. Когато днес се спомене тази дума, тя предизвиква най-различни, дори понякога диаметрално противоположни, интерпретации. Разбирането на това понятие зависи от няколко фактора, между които нивото на интелектуална култура и степента на духовна зрелост. Няма духовно общество, няма голяма световна религия, няма изградена култура, без установена и дълга традиция. В областта на духовните общности (езотерични и екзотерични) традицията е онзи фактор, който е разбиран като нещо свещено. И не защото хората са я сакрализирали, а защото основите на тези традиции са зададени от Посветените, които дават импулсите на Божественото, което постепенно се трансформира в култура и живот.
Традицията винаги съхранява, опазва някакво наследство, особено духовно наследство; тя се грижи то да остане за идните поколения. Нейната сила е в грижата за идентичността, грижата за целостта – да се предаде на поколенията дарът на Посветения също така цялостно и по възможност в неговия истинен образ и форма. Така традицията е по природа консервативна. Но какво означава това? Нейната консервативност е позитивна, защото от житейски и духовен опит е знайно, че не всяко новаторство е продуктивно, съвсем не всяка новост дава добри плодове, съвсем не всяко нововъведение е полезно и истинно. Точно защото традицията е такава, светът на културата притежава относителна духовна стабилност. Трябва ли обаче винаги да се съотнасяме с традицията? Не е ли тя най-голямата пречка за новите идеи, за новите процеси, които съвремието изисква? Не свидетелства ли историята, че точно традицията (традициите) е тази, която се противопоставя на всичко ново, което трябва да се въплъти в света?
На пръв поглед всичко изглежда точно така. Но отношението между традиция и новост никак не е толкова просто, колкото изглежда, нито пък е толкова едноизмерно. Мисленето, което предпоставя опозиция между традиция и новост, при която „новото“ се възприема като тотално несъобразяване с традицията и дори нейното игнориране, е характерно за първите наченки на ментално съзряване, но то забравя няколко основни неща. В първоначалните действия и осмисляне новото се противопоставя на традицията, но както е видно от историята и изследването на културите, обществата, религиите, всичко ново израства от вече наличното, като в повечето случаи го интегрира в себе си, паралелно с предлагането на нови идеи и решения. Христос критикува книжниците и фарисеите, но същевременно твърди, че идва не да наруши Закона и пророците, а да ги изпълни. Той е Син Божий, но и Син Давидов. Християнството се противопоставя на юдаизма, но и го интегрира в себе си чрез разделянето на свещения текст на Стар и Нов Завет.
Категоричното противопоставяне срещу традициите, особено срещу традициите на една духовна школа, е всъщност незрял начин на мислене, който се опитва да създаде илюзия за свобода и творчество. Но свободата е процес, възможен само при изграден Аз, при придобита цялостна идентичност, базирана и на минало, и на настояще. За разпознаването на симулацията на творчество и свобода, особено необходимо е познанието за диалектическата природа на традицията и новостта. Новото и свободата са действителни само при проявление на ценностите (добродетелите), обичайно съхранявани от традицията. Мисленето на новото като противопоставяне на традицията, означава фиксация в гледна точка, която, от една страна, има корените си в миналото, което иска да преодолее, но без което е невъзможна, но, от друга страна, бива обявена за новаторска. С други думи, в подобна гледна точка има неосъзнато противоречие. Новите подходи не само не изключват традициите, а дори напротив – изцяло ги предполагат. Защото новото, творческото, има различни измерения, например: 1) реализация на различни съвети, препоръки, методи на Учителя по отношение на образованието, науката, културата, и т.н.; 2) изследване на принципите и законите на учението и тяхното пълноценно осмисляне; 3) изучаване и прилагане на методите, дадени в учението; 4) реализация на идеите за здравословно хранене; 5) разработки върху музикалните упражнения на Учителя, и множество други. С други думи, новостта тук е изцяло надграждане, обогатяване, разширяване на погледа, разширяване на тематичните области на учението, които са заложени по същество като почти безгранични. И това е действително творчество, истинска новост. Това е благородното и смислено продължение на делото на Учителя и Школата.
Преди да пристъпим към по-детайлното обсъждане на темата за Братството като организъм, бихме искали да кажем няколко думи за някои конкретни традиции в неговия живот, завещани от Учителя и съхранявани до днес. Това са своеобразни основи в живота на Братството, чрез които то се самоопределя като наследник на живота и делото на Учителя и създадената от него Школа.
Мирослав Бачев
Из гл 1 ИДЕЯ, ЖИВОТ, ТРАДИЦИИ
