Стара Загора

Ръководител: Таньо  Златанов Танев;

e-mail: [email protected] 

адрес на Братския салон: ул. „Сърнена гора“ 27

Паневритмия: в парк Аязмото

 

Спомени за миналото на Старозагорското братство

ЗАВРЪЩАНЕТО НА НЕЗАБРАВИМОТО Е КАТО СВИДНА ПЕСЕН, КАТО СЪКРОВЕНА МОЛИТВА.

 

„Когато сродните души

се сливат в едно цяло,

тогава противоречията изчезват,

тогава става сливане с Бога,

създава се началото

на всеобщия, космичен човек”

                                                                                          Учителя

 

 

Имахме щастието да се родим всред нашето Старозагорско братство и да израстнем всред магнетичната му атмосфера, като негови деца. Може би за това и сега си спомняме с такова преливащо откровение и умиление и с толкова чиста, детска обич към него. Може би за това, жадувайки за неговата взаимна, задушевна привързаност и днес в очите ни винаги има една скрита сълза.

Нашето братство беше един букет от различни цветя, които по един чуден начин взаимно се допълваха със своето ароматно ухание и естествена красота. Една част от него беше на посветените, на аристократите по душа, които познаваха от близко Учителя. Такива бяха:

 

Сестра Райна Каназирева

 

Тя  беше някогашната македонска Райна Княгиня, надарена с красота, мъдрост, смелост, всеотдайност и доброта. Нейният житейски път беше много драматичен. Скоро след като се омъжва много млада за известния македонски революционер Каназрев, тя остава вдовица с едно дете. По-късно се омъжва втори път за един от най-известните и богати адвокати в града ни Грашев.  Става част от блестящото Старозагорско аристократично общество. Но поради болезнената ревност на съпруга си, нейният живот се превръща в ад. От него я избавя запознаването й с Учителя. Тя прегръща Неговото учение, като единствено спасение и става една от най-ревностните Му последователи. Разделя се със съпруга си и остава сама с три деца да се бори геройски по трудния път с бедността си. Тя е единствената от нашето братство, която е водела оживена кореспонденция с Учителя. Дълбоко уважавана и от градската ни общественост заради нейната природна интелигентност и благородство, някога тя беше поканена от самия Старозагорски митрполит, за да освети пред него учението на Учителя.

Леля Райна беше известна и като природолечителка. Нейната състрадателност към болните беше пословична. С лечебните си способности беше помогнала на много страдащи и то съвсем безкористно. Веднъж под балкона си тя чула да плаче една майка с момченцето си. Била дошла от далечно село с болното си дете да търси помощ от лекарите за него, но изпуснала и последното превозно средство, останала без покрив. Леля Райна подслонила майката с детето не само за една нощ, но поискала да лекува детето за по-дълго време, тъй като прогнозата на лекарите за неговата болест била много страшна. За да се спаси живота му, трябвало да му се отреже крачето. Като по чудо лечебните процедури на леля Райна помогнали и здравето на детето се подобрило, без да се налага ампутация.

Да носиш Истината в себе си, да я виждаш по-ясно от другите, това е дар от Небето.

Леля Райна беше майката на братството ни. С любовта на голямото си сърце тя го  обединяваше. Затова и беше толкова обичана от всички ни.

 

Брат Георги Тахчиев.

 

Той беше за нас децата най-обичания приятел на нашето детство, беше нашето вдъхновение. Общуването ни с него бе като посвещение в първите ни стъпки по пътя на ученика. Сам Учителя му бе помагал в неговите гладни студентски години. Като гимназиален учител по психология, той беше много уважаван от колегите си и искрено обичан от учениците си. Той беше основател на първата братска детска колония у нас, която просъществува две години в балканското село Мъглиж, Казанлъшко.

Чрез брат Тахчиев, ние, децата се бяхме почувствали докоснати от Учителя. Затова и спомените ни за него са толкова скъпи.

И днес си спомняме първата лекция на брат Тахчиев, изнесена  пред нас децата. Тогава сме били от 5 до 9 годишна възраст. С толкова простички и ясни думи той ни разкриваше истината от бисерната съкровищница на Божественото слово.  Говореше ни за хляба, за водата, за въздуха, за светлината и за вълшебната магия, която се получава, когато ги приемаме с благодарност и любов. „Простичките неща са хубави, казваше той. Те са създали истинското изкуство и сътворението Божие на Вечността”.

Спомняме си изпращането на брат Тахчиев. След катафалката бяхме до сестра Кинка Станчева, неговата вярна спътница, няколко  колонисти, между които беше и Павлинка Даскалова от Търново Преди да тръгне погребалната процесия, случайно едно любопитно малко момче, дошло от улицата се приближи до колесницата, погледна през стъклото й и сякаш само себе си попита: „Кой ли е умрял”? Кака Кинчи се приближи до него, погали го нежно по главата, както често това правеше, като детска учителка, със своите деца и през сълзи му отговори: „Един много добър учител, един голям приятел на децата си замина от този свят, мило дете!” И момченцето тъжно, замислено, като ехо повтори: „Един много добър учител, един голям приятел на децата!” И след тези думи на едно дете, произнесени вместо упокойна молитва на свещеник, катафалката потегли.

По една необяснима случайност, непосредствено след погребението на брат Тахчиев, без да знаят за неговата кончина, бяха дошли десетина негови бивши ученици от гр. Кърджали, където той за последен път беше уволнен като учител, запаси убежденията си. Те бяха тревожно изненадани от случилото се, защото научили, че е болен, бяха дошли с надеждата да го подкрепят с признателната си обич и благодарността си, че той им беше посочил пътя към Учителя и че бе озарил с толкова светлина живота им.

Брат Тахчиев!  Всички произнасяхме името му с благоговение. Времето, през което имахме възможност да общуваме чрез него със Светлината на Учителя, сякаш беше най-благословеното в нашия живот. И днес,, след цял половин век, спомените за брат Тахчиев ни озаряват с неговата щедра, голяма любов. Истинският приятел, най-преданият ни духовен брат никога не си отива. Той остава завинаги при нас.

 

 Брат Петър Камбуров.

 

Цял живот той ни опиваше чрез вълшебната си цигулка и медения си кавал с елексира на Божествената музика. Той превръщаше празниците ни в незабравими мигове на особено присъствие, на духовно общуване и извисяване с лекуващата Светлина. Като малки, на нас ни правеше впечатление, че когато докосваше струните на цигулката с лъка си, това той правеше с такава дълбока концентрация и свещенодействие, че затворил очи, веждите му се свиваха, ноздрите му се разширяваха, сякаш  той пиеше от самия въздух свето Божие вдъхновение. От спомените на нашите по-възрастни братя и сестри знаем, че някога в младежките си години, той е живял в приземния етаж на братския ни салон, който беше далеч от жилищните квартали, в самото подножие на боровия хълм над града ни. И понеже някога утринните школи са се провеждали сутрин в пет часа, чичо Петър винаги е ставал много рано, за да посреща школниците с мелодиите на своя кавал, които в ранния час са се носели като  послание на утринните звезди над целия ни град. Тогава той е обичал да свири песните „А бре синко” и „В летен ден в ранни зори майка ми тихо се приближи”. Това са народни песни с окултен произход, на които първичната чистота е била възстановена от Учителя.

Още има живи братя и сестри, които са били свидетели на изпращането на брат Георги Куртев, ръководителят на Айтоското братство. По негово желание на погребението му, брат Камбуров изпълнява „Българска идилия”. С магията на неповторимата си цигулка той превръща този тъжен миг за цялото ни братство в България в един от най-светлите празници на нашата братска любов към незабравимия брат Куртев.

Целунат от Бога, чичо Петър предаваше това Божие благословение чрез изкуството си на всички нас, неговите слушатели.

На този свят има хора, които са родени с мисията да възвръщат душата на човека и да събуждат Божествената искра в нея със своята небесна дарба и с необикновения си духовен мир.

 

 Брат Руси Николов.

 

Той беше един от магнетичните личности в братството ни. В неговия дом се провеждаха сбирките на вътрешните духовни кръжоци. Беше един от първите радиестезисти в България.  Като строителен инженер, брат Николов бе автор на проекта, по който някога бе изграден братския салон на „Изгрева”.  Ведньъж по време на една разходка в гората с Учителя, Той го попитал: „Брат, искаш ли да знаеш кой си бил в миналите си прераждания?” Брат Николов се смутил и не казал нищо. Учителят също замълчал. С това Той искал да му каже, че Законът повелява: „За да получиш отговор от Небето, ти трябва да го пожелаеш с цялата си душа”.

Със своята достолепна осанка и със светлия си пример брат Николов винаги ни учеше, как като ученици на Учителя, да носим с достойнство невидимата звезда на челото си, макар то да е било често дълбоко изстрадано. Не напразно днес неговата внучка, в името на светлата му памет подари апартамента си на братството ни.

При друг случай чичо Руси споделил с Учителя следното: „Когато бях студент в Чехия, ми се падна на изпит по математика много сложна задача. Почти не беше по силите ми да я реша. Обаче за моя голяма изненада, решението на задачата като че ли дойде от само себе си. И по чудо аз издържах изпита си успешно. Учителят му е обяснил, че знанията, които имал в тази област от минал живот по време на италианското възраждане, са му помогнали да реши задачата си”.

Имаме и една друга част от нашето братство, които искаха да бъдат винаги на последното място на Божията трапеза. Това бяха:

 

 Брат Рашо Ленов.

 

Макар и от с.Кирилово, близо до града ни, той толкова често гостуваше на братството ни, че сякаш беше станал част от него. Беше цигулар самоук, но неговото вдъхновение бе заразително и имаше силата да докосва сърцата ни. Беше необикновен, незабравим образ на скромност. Със своята простота и чистота, и с дарбата си в някои моменти да учудва събеседниците си с дълбоката си природна мъдрост, той се отличаваше толкова от своите съселяни, че те го смятаха едва ли не за чудак, за неземен Божи човек.

Веднъж на Рила край вечерния лагерен огън всред братския бивак Учителя е пожелал всеки от присъстващите да изкаже своето най-съкровено желание. Когато дошъл ред на брат Рашо да разкрие душата си, той тихо, малко плахо промълвил: „Учителю, често се моля на Бога, като не светя, поне да не тъмня”. Пред смирението на брат Рашо сам Учителят се преклонил.

 

 Брат Илия Ставрев – семеджията.

 

Инвалид по рождение, още като малък, той бе напуснал родната си Македония, за да дойда в България и да се запознае с Учителя. Изпратен на шосето от майка си една торба, в която е имало само един комат хляб, бучка сиренце и Библията, той беше тръгнал сам да търси родината на душата си. Макар и необразован, беше благ по характер и с буден ум по природа, дълбоко уважаван от всички ни. Понеже дълго време нямаше семейство, той много се радваше на нас децата. Радостта ни от срещата с него беше по детски искрена и сърдечна, взаимна. Дълго време неговата самобитност бе обгрижвана топло от нашата обща братска обич. Последното му желание беше братството ни да не го забравя, както и той винаги щеше да го носи с благодарност в душата си в отвъдното.

Един от нас децата си спомняше: Бях на 9 години, когато трябваше да се разделим с нашия обичан чичо Илия. Няколко дена преди да си замине, научих, че той е приет по спешност в нашата Окръжна болница в много тежко състояние. От по-възрастните братя и сестри разбрах в кое отделение и в коя стая лежи той,изолиран сам и как по нелегален път мога да достигна до нея. Когато се изкачих на терасата и бях вече пред стаята на чичо Илия, неочаквано дежурният лекар доктор Скорчев ме спипа пред вратата. Предварително знаех, че той е много близък съсед на чичо Илия и че е позволил на много наши приятели да се сбогуват с него. Помолих и аз лекаря да ме пусне да видя за последен път чичо Илия, но той ме погледна строго и каза: „И ти ли си от братството, момче? Много си малък. Отивай да играеш и да се радваш на живота, вместо да се срещаш толкова рано със смъртта”. Но аз не мръднах от мястото си и решително настоявах, молейки се да ме пусне. „Добре де, ми отговори той, виж чичо си Илия, но срещата ти с него трябва да бъде много кратка”. Когато бях вече влязъл в мрачната стая и бях вече пред леглото на пътника, аз трябваше за първи път в живота си да се срещна лице срещу лице със Смъртта. В своят предсмъртен миг чичо Илия се тресеше, залюлян като че ли от някакъв ужасен земетръс, Очите ми изцъклени, сякаш щяха да изхвръкнат от орбитата си. Аз се хванах за спасителната искрица, която още гореше в тях, защото въпреки всичко, чичо Илия се мъчеше да ми се усмихне. Да! Смъртта в своята агония се мъчеше да ме озари с усмивката си. Тя бе самата красота, цялата блестяща, облечена в злато. Такава видях смъртта за първи път в живота си, в моята молитва за умиращия, макар, че гледката да бе потресающа. Събрал целия си детски кураж, аз хванах десницата на чичо Илия с моите малки длани и със затворени очи се помолих пред Бога, тъй както никога не бях се молил до този миг. Когато излязох от стаята с наведена глава, за да скрия сълзите си пред лекаря, той ме попита: „Е, малкия, какво каза вместо „сбогом” на чичо си Илия?” „Казах му, че никога няма да го забравя” – беше краткия ми отговор. Когато слизах по стълбите на терасата, дълго още усещах учудения поглед  на лекаря върху себе си.

Два дена след тази последна среща с чичо Илия беше неговото погребение. На него имаше много наши братя и сестри, както и негови съседи, които също го обичаха много. Говореше се между тях, че децата на нашето братство били преждевременно израснали за възрастта си.

И днес, вече 70 години след този паметен ден, над леглото ми виси заедно с портрета на майка ми и Учителя и картината, подарена ми от чичо Илия след неговото заминаване. Тя беше репродукция от творбата на руския художник-класик Дубовски. Беше известна под името „Учениците на Питагор посрещат изгрева на Слънцето”. Всички те сияеха в своето преклонение пред раждането на Вечното зарево. Бяха облечени в дълги бели одежди и много от тях държаха лира в ръка. И днес загледан в тази скъпа реликва, аз се питам от къде извираше  този дълбок интерес на чичо Илия към най-светлите мигове от историята на Човечеството. Кой беше той? Навярно един необикновен човек, облечен в скромната, смирена форма на обикновен „семеджия”, който  продаваше на децата безплатно  семе от своята духовна съкровищница.

Благодарение на чичо Илия много от нашите млади братя и сестри бяха намерили своя верен път към Учителя.Чичо Илия  помогна и на мен да порасна за любовта на Бога към този свят.

В Свещеното писание е казано: „Който е най-малък между всинца ви, той ще е голям. Най-големият от вас да бъде ваш слуга”.

 

 Брат Райчо и сестра Танка Кайракови и

 Брат Георги и сестра Славка  Кайракови

 

Техните гостоприемни домове бяха винаги отворени за всички братя и сестри от страната ни. Със своята безкористност, жертвоготовност към братството ни, те ни учеха как да свещенодействаме пред неговия храм.

Кака Танка остана в спомените ни, като най-преданата дъщеря на нашето братство. С духовната си дарба да прониква в отвъдното, с безкрайната си честност и безстрашие в трудните моменти, с благата си усмивка, тя винаги е отваряла сърцата ни за Божественото. Тя остана единствената най-достойна и най-обичана от всички ни, посредници между старото и новото поколение на нашето братство.

Ето още един интересен спомен, в който участват и нашите братя Райчо и Георги Кайракови.

На 20.ХІ.1944 год. тръгва една братска група от Стара Загора за София. Между тях са освен братята Кайракови, но и Влайчо Жечев /ясновидеца/ и Симеон Илиев от с. Конево и Тодор Колев от с. Кортен, Новозагорско. По-късно те ще си спомнят: „Пътувахме с влака, пристигнахме със закъснение точно в 12 часа на обед на „Изгрева”, София. Току-що хващаме дръжката на салонната врата да я отворим, в същото време и Учителят хванал дръжката на същата врата и излиза от беседа. Поздрави ни и ние Му целунахме ръка. Учителят се много зарадва и нареди да се съберем в малкия салон. Така милно ни гледаше и каза: „Решено беше да не държа втора беседа, но заради вас гостите, в сряда ще държа беседа. Ние престояхме няколко дена и слушахме последното слово на Учителя. Брат Влайчо ни каза: „Гледайте Учителя, защото Той вече не е между нас на земята”. Три пъти Учителят ни събра да ни говори. Последните думи, когато ни изпращаше, като жално, милно ни гледаше, три пъти повтори: „Хайде, братя, вземайте здрав материал, здрави гвоздеи и работете!” По-късно научихме, че местото на Учителя, в което е било положено тялото Му след неговото заминаване, е било изкопано от нашите Старозагорски братя.

Последното пожелание към братята и сестрите на Учителя било: „Обичайте всичко, което аз обичам. Радвайте се на всичко, на което аз се радвам.Служете на това, на което аз служих. Любете всичко, което аз любех. Всичко е за добро, особено за България. Не смущавайте духът ми, радвайте се и се веселете за мене! Не се обличайте в друга форма, освен в която съм ви облякъл. Времето е кратко. Бъдете добри и смели! Работете докато е ден, не се отчайвайте, всичко ще тръгне с по-голяма ревност. Моето дело не е само тук, то ще продължи горе.Верни бъдете на призванието си! Мир ви давам на всички, приемете го! Пейте Благост!”

Двете семейства Кайракови ни завещаха една Любов, в която беше скрита силата на времето.

 

 Брат Александър Куртев.

 

Той е брат на Георги Куртев, наш художник, известен с неповторимите си идейни пластики, който живееше в Аржентина. Целият житейски път на нашия обичан брат Сашо беше изпълнен с безкрайна преданост към Учителя. Зад неговия тих и скромен външен вид се криеше един силен, изработен, щедър характер. Той беше винаги там, където се нуждаеха от неговата помощ. Носеше в себе си някаква положителна магия – харизма. Със самото си благо присъствие, той превръщаше тревогата в спокойствие, дисхармонията – в хармония, безнадеждността  в надежда, враждебността  – в приятелство. И всичко това той правеше винаги, забравяйки за своето „аз”.

Бати Сашо ни завеща своята голяма любов към Природата. Коренът на неговия неповторим дух беше дълбоко посаден в Небето, но той благоговееше и пред величието на земната красота. До като беше  всред нас, не минаваше неделен ден за братството ни без екскурзия с него и семейството му всред природата. Винаги той организираше нашите неповторими излети всред живописните кътчета на нашия край. Общуването с живата природа ни сближаваше. Всеки се чувстваше като член от едно голямо семейство. Всяка глътка от извора на природата превръщаше нашето обикновено ежедневие във взаимно споделен светъл празник.

Самото заминаване от този свят на бати Сашо беше необикновено, какъвто беше и целия му живот. Той почина в санаториум за сърдечно болни в село Шипка, Казанлъшко. Неговите приятели по стая го бяха намерили издъхнал в леглото му полулегнал с беседа на Учителя в ръце.

Със своя интелект и вътрешно духовно богатство бати Сашо можеше да бъде приобщен към кръга на „избраните”, но той от скромност това никога не би признал дори и пред самия себе си. Човек може да свети за другите само, ако гори с най-чистия пламък на душата си пред Бога.

Между тези, на които душевната красота беше в тяхното смирение, бяха и нашите майки. Те ни завещаха да обичаме искрицата Божия в душата си повече от всичко друго на света, дори повече и от нашата синовна любов към тях.

Ние, децата, носехме в сърцата си всички наши братя и сестри неразделно заедно. Всички те ни бяха еднакво близки и скъпи. Спомена за тях остана до днес да ни вълнува, като наше нетленно богатство, което дори и времето е безсилно да ни отнеме.

Често по време на празниците, ние децата подготвяхме литературно-художествени програми, които създаваха всеобща радост за всички ни. Веднъж след нашето детско изпълнение братската ни атмосфера се разлюля от небивало вдъхновение. На този празник присъства и брат Влайчо, ясновидецът от Конево. Развълнуван, той каза: „В този момент аз виждам една картина от нашето съвсем близко бъдеще, как на голяма сцена, пред огромна зала, пълна с публика се разкриват идеите на Учителя чрез слово и музика с цялата си небесна светлина”.

Някога нашето братство сякаш живееше под звуците на някакъв невидим оркестър, който озвучаваше нашето необикновено, вдъхновено ежедневие. Божественият концерт беше свършил само за тези, които се бяха откъснали от свещената верига на братското ни Единство.

През мрачните години, братството ни премина през много изпитания. Макар и преследвано, гонено, поругавано, то завеща на бъдещите поколения своята чистота, простота, святост и вярност към своя идеал – Божественото царство. В него цареше някаква непосредственост и свобода. Някой ни даряваше с обичта си, както Слънцето ни даваше щедро и изобилно светлината и топлината си. Едно ведро движение в братството ни носеше полъха на постоянно обновление. Даже в миг на мълчание, в светлия мир, който обгръщаше всички ни, се чувстваше мощния трепет на струящата мисъл на Учителя. Нещо осветяваше  пътя на братството ни, макар по някога той да е бил невъзможно труден.Бог създаваше около нас една среда, в която ни помагаше да се пречистим, да се обновим, да почерпим вдъхновение дори и от непоносимите си болки.

О, Слънце на нашето детство! Сияние от миналото! Светли сенки от царството на спомените! Щастливи времена, когато същественото за нас беше не да имаме, а да служим. Божественото е вечно младо и ново. Да осъзнаеш и да оставиш след себе си красота, от това няма по-голямо богатство на света!

Помним с обич. Значи някога е било!

Дай Боже, тези спомени за нашето братство да озаряват неговото бъдеще дори и когато нас няма да ни има!

Нека да завършим тези спомени с думите на нашата обична сестра Стоянка Драгнева, която тръгна по пътя на ученика именно от нашето братство:

„Бяхме в Рая със Словото на Учителя. Той си замина. Остави ни сами. Остана Словото Му. Това ви предаваме, наши братя и сестри, както и нашите спомени за онова Царско време на Духа и за царския път на Душата!”

 

 

Братя и сестри от Стара  Загора,

Деца на братството ни от миналия век.

 

ПОИМЕНЕН СПИСЪК НА ЧЛЕНОВЕТЕ НА

СТАРОЗАГОРСКОТО БРАТСТВО

 

1. Иван Николов – първи ръководител на братството до 1927 год.
2. Никола Каишев – братовчед на Учителя, първи главен архитект на Стара Загора /27.ІІ.1863 – 1953 г./ Многостранна, родолюбива личност. Живее в Стара Загора от ІV.1886г.  Роден е в с. Чаплашево, Одринско. Той е изработил общите регулационни Планове на Стара Загора, като първи специалист по строителното дело в града ни, известен с възрожденската си дейност. В неговия дом е квартирувал Учителя, когато е бил гост на Стара Загора.
3. Анка Каишева – домакиня
4. Панайот Ковачев – втори ръководител на братството – ветеринарен фелшер.
5. Димитринка Ковачева – домакиня
6. Брат Деличев и сестра Деличева – Бащата на Мара Стоянова – съпруга на Георги Стоянов – учителя ни по цигулка
7. Димо Даскалов – помощник ръководител на братството, агроном, прекрасен цигулар, с богата духовна култура, първи разпространител на идеите на Рудолф Щайнер в България.
8. Руси Николов
9. Властта Николова – гимназиална учителка по рисуване

10.Пейчо Найденов – хуманен лекар, учил медицина в Швейцария и Франция

11.Райна Каназирева – най-възрастната сестра и най-авторитетната личност в братството ни, в ранните си години взела живо участие в освобождението на Македония. Имала е книжарница. Много наши братя и сестри са намерили пътя към Учителя с нейната помощ.

12.Георги Тахчиев.

13.Кинка Тахчиева – детска учителка.

14.Пенка Михайлова – гимназиална учителка по психология.

15.Стефан Камбуров – печатар.

16.Катя Камбурова – домакиня

17.Петър Камбуров – чиновник, един от най-добрите цигулари в цялото ни братство, който според Учителя, макар и самоук, изпълнява най-съвършено „Българска идилия”. Свиреше прекрасно и на кавал.

18.Васка Камбурова – прогимназиална учителка по български език.

19.Слави Колев Станчев –домакин на братството. До края на живота си остана като негов най-сигурен стълб – дребен търговец, работил известно време в Америка.

20. Мина Колева – домакиня.
21. Иван Милчев Кънев – брашнар
22. Донка Кънева – шивачка
23. Райчо Кайраков – амбулантен търговец
24. Танка Кайракова – домакиня
25. Георги Кайраков – амбулантен търговец
26. Славка Кайракова – домакиня, живя до дълбока старост, като остави след себе си много живи, незабравими спомени.
27. Стефан Кайраков – железар.
28. Пенка Кайракова – домакиня.
29. Стоянка Драгнева – зъботехник. След задомяването си живее в София. До края на живота си остана като най-добрата сестра „самарянка”, която се грижеше за болните и възрастните на „Изгрева”.
30. Мария Мечева – домакиня. Съпругът й е бил един от най-богатите търговци в града ни. Тя е била една от най-щедрите меценати за братството ни.
31. Магдалина Мечева – зъболекар.
32. Маргарита Мечева – пианистка.
33. Илия Халаджов – адвокат.
34. Величка Халаджова – домакиня, следвала естествени науки в София. До дълбока старост привличаше млади и стари с доброто си сърце и вродената си нтелигентност.
35. Стефанка Мирчева – прогимназиална учителка. Според брат Влайчо, нейните ясновидски способности са били на много високо ниво.
36. Любомир Марков – гимназиален учител по география.
37. Веса Маркова – домакиня. Известна също като ясновидка от висок ранг.
38. Александър Куртев – служащ.
39. Еленка Куртева – домакиня
40. Нанка Неделчева –домакиня.
41. Маргарита Неделчева – гимназиална учителка по химия, с много тъжна съдба, но и надарена от малка с вдъхновението да рисува с думи. Тя е автор на братската песен „Към Рила”.
42. Лоза Колева –плетачка. Тя имаше способността да влиза в контакт с невидимия свят чрез писане.
43. Никола Славов – офицер-майор.

На него Учителя бе предсказал, че ще му се роди син, който в миналото е бил известен духовен съветник на римски цезар, изиграл положителна  роля в историята на някогашната римска империя. Всъщност, този негов син беше известният в Софийското братство брат Светослав Славов –химик-инженер. За него казваха, че той е единствения наш брат, който въпреки ревностните си убеждения, като последовател на Учителя, беше уважаван от целия Държавен апарат, защото той представяше България пред СИВ, като най-добрия специалист по геоложките проучвания. Той открива нефтените залежи край Бургас.

44. Иванка Славова – детска учителка
45. Матьо Тончев Матев – дърводелец
46. Славка Матева – домакиня
47. Минка Петкова – домакиня
48. Ганка Ралева – шивачка.
49. Пенка Ралева – шивачка.
50. Илия Ставрев – семеджия.
51. Калутка Ставрева – домакиня.
52. Буча Бехар – прогимназиална учителка по български език, известна писателка не само всред братските среди. Тя е автор на сборника от разкази „Песен над равнината”, който и днес може да се намери в градската ни библиотека. Много млада, тя се премества да живее в София. Известна е като една от най-авторитетните и дейни личности на „Изгрева”.
53. Исак Бехар – амбулантен търговец.
54. Лиза Бехар – домакиня.
55. Рушинка – домакиня. Тя беше една от най-възрастните в братството ни сестра, за която се грижеха много наши приятели.
56. Войка Вълкова – домакиня.
57. Мирчо Петров – чиновник
58. Ганка Петрова – домакиня.
59. Стоянка Димитрова – шивачка. Тя беше много фина наша сестра. Всички я запомниха като „вечната ученичка” с тетрадката си в ръка.
60. Стоянка Гунева – домакиня.
61. Катя Мишкова – чиновничка.
62. Надка Мишкова – домакиня
63. Сийка Ангелова – домакиня.
64. Руска Драгиева –детска учителка.
65. Димитринка Драгиева – детска учителка.
66. Руси Тянков – ж.п.служител.
67. Тотка Тянкова – домакиня. В техния дом сме преживяли незабравими мигове, особено ние по-младите.
68. Енчо Вълев – икономист, мозайкаджия от групата на брат Борис Николов
69. Руска Видева – икономист.
70. Стоян Видев – икономист.
71. Мара Бунарджиева – домакиня.
72. Анка Илиева – домакиня.
73. Радка Михайлова – домакиня.
74. Янка Николова – домакиня.
75. Андрея Андреев – часовникар.
76. Величка Андреева – домакиня.
77. Мария Борисова – домакиня.
78. Стоянка Станчева- /майката на Кинчето/ – домакиня.
79. Славейка Касабова – прогимназиална учителка по музика.
80. Цветанка Славова – перукиерка. Заедно със сестра си Славейка бяха достойни дъщери на родителите си Руси и Властта Николови. Те бяха светли , интелигентни личности. Със своята лъчезарност, те бяха превърнали дома си в общежитие за младите в най-тежките им години на изпитания, затова спомените им за тях са много свидни.
81. Мария Петрова – техник-землемер
82. Невенка Начева – домакиня
83. Райна Арабова – много известна модистка в града ни.
84. Кольо Кюмюрджиев – юрганджия.
85. Недка Кюмюрджиева – домакиня
86. Живко Григоров – чиновник
87. Бонка Григорова – домакиня
88. Донка Машкулева – домакиня
89. Никола Илчев – национален борец–художник.
90. Маргарита Илчева – домакиня
91. Марийка Илчева – домакиня
92. Иван Котаров –
93. Минка Котарова – домакиня
94. Мария Вълева – икономист
95. Стойка Георгиева – домакиня
96. Тодор Тодоров – гимназиален учител по физика, заместник директор на Френската гимназия, той беше един светъл брат, който пръскаше ведрост, обичан от всички.
97. Желязко Ганчев- някои от по-възрастните братя и сестри го наричаха „мъдрецът”, може би за това, че в него се съчетаваха в едно хармонично цяло Мъдрост, Истина и Любов. Бати Желязко беше и до последния момент от живота си  остана като стожер за Братството ни, около който се  обединявахме всички.

 

СПОМЕНИ ЗА СТАРОЗАГОРСКОТО БРАТСТВО ОТ АЛЕКСАНДРА Д. ГЕОРГИЕВА /САША/

 

През 1946 год. един ден майка ми отива на зъболекар при една много добра зъболекарка, чийто кабинет бил в дома й. Нейното семейство било едно от най-заможните хора на Стара Загора – Мечеви. Когато зъболекарката, Магдалина Мечева, свършила работата си по зъба на майка ми, тя ставайки от зъболекарския стол попитала спонтанно: „Какво прави майка ви?” Била чувала, че зъболекарката обожава майка си. Тя се изненадала и зарадвала, че пациентка проявява такъв интерес към майка й и казала: „Благодаря, добре е, искате ли да я видите?” На майка ми и станало неудобно да откаже и се съгласила да я види. Зъболекарката отворила вратата на кабинета си, минала през коридора, където чакали други пациенти, отворила една друга врата и казала: „Майко, една моя пациентка иска да те види. Поканила майка ми да влезе, затворила вратата и отишла да си гледа работата. Майка ми ни е разказвала много пъти впечатленията си от старата Мария Мечева. В стаята, в която влязла, видяла една възрастна, спокойна, красива жена с бели коси, наметната с бял шал. Седяла в плетен  футьойл, четяла някаква книга. Старата Мечева я поканила да седне и между тях се завързал разговор. Попитала я как се казва, семейна ли е, какво работи и майка ми, почувствала необходимост да разкрие душата си на някого, започнала да разказва за себе си, че е семейна, има много добър съпруг, две дечица, но много се измъчва от поведението на двете си зълви спрямо нея. Въпреки, че майка ми се е държала добре с тях, те все са търсили начин да я уязвят, никак не са я обичали. Тогава старата Мечева започнала да й обяснява, че това, вероятно не е случайно, че това е кармично, нещо останало в подсъзнанието им от минал живот. Майка ми много се впечатлила от този разговор и попитала от къде има тези знания. До сега никой не й е говорил така. Тогава Мечева й казала, че е последователка на окултно учение, създадено от Учителя Петър Дънов и в Стара Загора има такова общество и 3 пъти в седмицата се събират и четат беседи от Учителя. Казала й, че ако проявява интерес, може да я заведе. Майка ми се зарадвала много на тази покана. Това било малко преди Великден и се уговорили на Великден да отиде у тях, да вземе Мечева и да отидат заедно на беседа. Майка ми с нетърпение чакала да дойде този ден.Отивайки да я вземе, още на пътната врата Мечева й казала: „Стоянке, сега ще те заведа, но още тук искам да си дадеш сметка за кого отиваш – заради учението или заради последователите му”. Майка ми не можала да си обясни защо й задава този въпрос и тръгнали.Когато пристигнали в салона, а той се намирал в тогавашния кв. „ Чомлека”,в северозападната част на града, пред една борова гора. На изток недалеч се намирало Аязмото. По него време братството е наброявало около 150 човека. Като влезли в салона и Мечева я представила на братята и сестрите, всички много й се зарадвали. Проявили голямо уважение към нея. Тя била пленена от беседата и във възторг от братята и сестрите. Такава радост я обхванала, че нямала търпение да се завърне и да разкаже на баща ми с какви хора се е запознала. Започнала редовно да ходи на беседи – сряда, петък, неделя в 5 часа сутринта.Всички продължавали да я обсипват с внимание. На третия или четвъртия път, когато отишла, чак тогава разбрала защо Мечева на тръгване първия път й задала въпроса: „За кого отиваш?” Един възрастен брат с висок глас се провикнал: „То и Христос е казал: последните ще станат първи, а първите – последни.” Тя усетила, че тези думи са адресирани до нея и казваше, че сигурно много е щяла да се омъчни, но изведнъж изплували в съзнанието й думите: „За кого отиваш, заради Учението или последователите му.” Запленена от това, което слушала и попивала от беседите, тя разбира, че тук е нейното място. Около салона имало много свободни, незастроени площи и един ден, връщайки се от беседа, тя заявява на баща ми: „Митко, искам да си купим място до салона и да си построим къща”. Така и станало. По видими и невидими пътища им се помогнало, закупили място и започнали без план да строят дом. Няколко месеца, обаче, след като влизат в новия дом, баща ми заболява внезапно от бронхопневмония и въпреки грижите и усилията на лекарите, след 3 месеца лечение той си замина от този свят. Майка ми остана млада вдовица – на 35 години с две малки деца и недовършена къща. Майка ми преживя много тежко смъртта на баща ми, единствената й утеха бяха Школата и беседите. Тя беше шивачка по професия, започна да шие в къщи и в свободното време четеше, четеше, четеше. Братството в Стара Загора стана за нас второто ни семейство. Когато тръгваше сутрин за школа, много често намираше оставени до вратата разпалки за печката, чанта с провизии, а понякога на дъното на някоя чанта намирахме пликче с малка сума.Тогава у братята и сестрите имаше голям идеализъм, силна вяра и всички се стремяха да прилагат на дело учението. Старозагорското братство по него време беше доста голямо. Имаше построен бял салон, много идейни, интелигентни братя и сестри. Въпреки, че бях малка, майка ми често ме водеше в салона. От тогава познавах брат Георги Тахчиев, Петър Камбуров, Димо Даскалов /той беше антропософ, но идваше и в Школата/, Пенка Михайлова, Райна Каназирева, Мечеви, Кина Станчева, Стоянка Драгнева, Танка и Райчо Кайракови, Славка и Георги Кайракови, много, много още идейни братя и сестри. Първите години, когато майка ми започна да посещава Школата, често гостуваха приятели от София. Изнасяха концерти, сказки. Още тогава съм виждала д-р Методи Константинов, Петър Пампоров, Галилей, Марин Камбуров с неговите песни с окултно съдържание оставаше невероятни спомени в душите ни. Много хубав общ братски живот се живееше тогава. Като едно семейство бяхме всички. По различни поводи се правеха вечери, братски срещи. От тогава е запазена традицията за „черешовата среща” на пролет. Идваха приятели от цяла България.

Имахме сформирана младежка група и под ръководството на Маргарита и брат й Георги Неделчев, изнасяхме интересни сценки. Този хубав братски живот продължи до вземане на салона ни от  „Народната власт” за ОФ клуб. През 1956, 1957, 1958 година започна гонение на братствата в страната, включително и на Старозагорското братство. Без предупреждение нахлуваха в домовете и изземваха беседите и духовната литература на нашите приятели. Голям смут се получи и понеже нямаха вече салон, започнаха тайно да се събират по домовете на братята и сестрите, като се редуваха.Макар и тайно, духовния живот не замря. Това тайно събиране продължи до 1989 год., когато комунистическата  власт падна и започна периода на демокрацията.Това даде възможност на братствата отново да почнат легитимно да се събират.

 

СПОМЕНИ ОТ МАРИЯ КАЙРАКОВА

 

Израснах в семейство ученици на едно окултно Велико учение на Учителя ПетърДънов, години преди да се родя. Родителите ми,чрез брат Влайчо намират братството в Стара Загора и остават в него до края на живота си. През 1937 год. съм дошла на този свят на същата дата 23 юли,  когато Учителя е държал беседата „Стани” от томчето „Лъчи на живота” – беседи, държани на Рилските езера през лятото на 1937 год. Беседата е държана в 5 часа сутринта, аз съм се родила 7 часа сутринта. Това обаче го узнах на 73 години след моето раждане. Нямам думи да опиша радостта, когато разбрах това, а после дойде и скръбта, че моята майка цял живот не го е знаела. Един брат /благодаря му/ подари ми томчето, със седмици четях беседата и преоткривах всеки път по нещичко за себе си. Наричах я моята беседа, а формулата, с която завършва беседата – лягах вечер с нея и сутрин щом отварях очи, с нея ми започваше деня.

Стани и в Истината крепък бъди!

Стани и в Любовта топъл бъди!

Стани и в Мъдростта светъл бъди!

И сега, когато пиша тези редове, сякаш виждам живи пред мен онези мили, смирени, кротки, топли братя и сестри сутрин преди 5 часа как пъплят нагоре към  салона, за да бъдат точни за наряда.

Братския салон се намираше в северния край на града, извисил снага на една височина, зад която борова гора ни упояваше с аромата и чистия си въздух. Дворът не беше малък, в него имаше и плодни дръвчета – в топло време правихме братските обеди вън на двора. Но нашето братство всяка година май месец правеше среща по време на череши. На черешовата среща пристигаха братя  и сестри от много градове – Казанлък, Нова Загора, Ямбол, Сливен и др.

Братският салон беше доста далеч от нашата къща. Често родителите ми ме водиха на събрание съвсем малка / не ходих още на училище/. Събранието започваше в 5 часа, но в неделя оставахме в салона и за 10 часа, а когато някой брат даваше вечеря, оставахме в салона през целия ден. През зимата  голяма печка в средата на салона, чайникът /една голяма кана/ вреше непрекъснато, горещата вода бе сякаш задължителна за всеки, но често и варени картофи. Незабравимо.

Децата изнасяхме програма /при срещи/, с която програма /сценки, песни, пиески/ обикаляхме съседните братства.  Най-оставахме доволни от Димитровград, там имаше доста деца /на нашата възраст/. Брат Тахчиев и сестра Кинчи Станчева, бяха винаги край нас. В тази връзка с братята от Димитровград остана за цял живот, защото с родителите ми доста често ги посещавахме, но и те идваха у нас /в почивните дни/.

Нашият дом беше посещаван от много братя и сестри от цяла България и го наричаха Аврамов дом.

Често ни гостуваше и Цветана-Лиляна Табакова и тъй като дворът ни беше голям, с много плодни дръвчета, пееше по цял ден, а вечер посещавахме някое село и тя изнасяше концерт пред братята и сестрите, които я очакваха с нетърпение.

Помня, как един брат от Варна, оставил семейството си – оставил пенсията на жена си, за да не гладува детето му, дойде у нас и искаше да остане през цялата зима. Искал да си почини от семейството си. Дадохме му да почива в една таванска стая. Той отварял капанадурата, качвал се на стол, хем да диша, хем да пее. Поиска и пишеща машина, за да прави извадки от беседите. Семейството му го издирваше по градовете, а той казваше, че през целия си живот не се е чувствал така добре. Слизаше от таванската стая само за закуска, обяд и вечеря.

Понякога от София, брат Боев се обаждаше да приемем в дома си някой брат или сестра, които имат нужда от почивка – от напрежението в София. Веднъж бяха изпратили един човек /не бил в братството/, но четял словото на Учителя и се  нуждаел спешно от почивка. Спомням си, стоя цял месец и брат Боев писа писмо, в което разчиташе на родителите ми да не му се задават въпроси, той бил голям човек, да му отстъпим една стая, да не го безпокоим, да си почива. Майка ми готвеше много хубаво. Печеше хляб, точеше баници, готвеше много вкусно. Този загадъчен човек отиваше по 2 пъти на ден на Аязмто, а като се върнеше, се затваряше в стаята си. Ние с брат ми се стараехме да пазим тишина, но честичко ни смъмреха. Когато си тръгваше, каза на майка ми: Когато ви стане нужда от помощ, чрез бран Боян се свържете с мен.

Нашите съседи май-много се радваха, когато ни дойдеше на гости брат Симеонов, свиреше по цял ден, разпъвахме масите по двора, идваха от братството, седяхме до късно, разговори, спомени – не се забравя това време. Ако пък останехме една вечер без някой да дойде, баща ми впрягаше коня, качвахме се в каруцата и заминавахме в някое близко село, песните сякаш се лееха. Каква неупесуема любов между братята – сърдечни и топли.

Един спомен остана завинаги в душата ми.Срещата ми с Учителя. Бях на 5-6 години, от зъбите ми останаха само корени, които стърчаха нагоре. Мнението на зъболекарите беше да се вадят. Родителите ми решиха да отидем при Учителя да искаме съвет и каквото Той каже, това ще стане /казваше майка ми/. Беше неделен ден. Пътувахме с влака през нощта. Цяла нощ не мигнах – какво ще каже Учителя за мен. Влакът закъсняваше и когато се предвижихме до Изгрева – събранието беше свършило – излизаха от салона. Майка ми и баща ми се спираха с приятелите /по-близките/, поздравяваха и споделяха някои неща, те ни канеха на гости или питаха, кога да ни дойдат те в Стара Загора. Когато отидохме да чакаме пред приемната на Учителя, опашката от хора беше доста голяма и ние бяхме последни. Най-после дойде и нашия ред. Когато влязохме при Учителя8беше срещата на крак, изправени пред Учителя/. Майка ми и баща ми разговаряха, но какво? – не помня. Гледах само Учителя.По едно време Той сложи ръката Си на главата ми и попита: „Какво има малка сестричке?”

– Учителю, искат да ми вадят зъбите.

– Кой казва това – попита Учителя. – не, зъбите сами ще изпадат, а на тяхно място ще дойдат здрави зъби.

В това време влиза една възрастна сестра и казва:

– Учителю обяда е готов, всички Ви очакват.

– Сестра – казва Учителя, намерете места за брата и сестрата.

Сестрата ни поведе, масите пълни, показа ни местата, бяха точно срещу Учителя. Беше тихо, всеки се хранеше и внимаваше да не нарушава тишината наоколо. Обяда още не свършил, изправям се на пейката и започвам да декламирам: Татко, татко име сладко.Ти Си моят велик Цар, на сърце ми господар – само това си спомням. Един по един се нареждаха зад мен – един пееше, друг –декламираше, друг – четеше нещо, някой – свиреше и тъй нататък. Така че, зад мен се изви една дълга опашка, всеки освобождаваше място на следващия. Когато нямаше повече кой да изпълнява нещо, Учителя каза: „Днес малката сестричка откри празника. Тя е малка по плът, но голяма по дух. Днес тя взе наградата. Това беше моята първа и последна среща с Учителя.

Учителя казва в една беседа: Дните събота и неделя са дадени за правене на добро.  В Старозагорското Братство братята и сестрите се надпреварваха да подпомагат семейства, които действително имат нужда от помощ. В неделен ден, когато отивахме на събрание в 5 часа сутрин, след беседата не се връщахме за 10 часа отново да отиваме, а честичко се отбивахме в някой дом, без да се обаждаме оставяхме по една чанта с продукти и се връщахме в салона да попеем. Родителите ми казваха: „Свършихме една работа за Господа”. Много често посещавахме бедни, ама много бедни хора, които не са от братството.Спомням си следния случай: Когато отивахме на събрание/преди да стигнем салона/ имаше една стара, много стара къщичка, разнебитена и винаги пред нея играеха 5-6 деца с окъсани дрехи и рошави. Ние децата, им се усмихвахме, разменяхме по 2-3 думи. Веднъж по-голямото каза, че баща им бил болен. Родителите ми решиха да посетят болния баща. И една неделна сутрин влязохме  – вътре една печка и една маса, на земята лежеше един изнемощял съсухрен човек. Беднотия голяма. Децата се въртяха край нас, радваха се, че са дошли хора в къщи, а очите им все в чантата. Баща ми изваждаше по едно парче баница и подаваше на децата, а после и по една ябълка. Чантата остави до болния и каза: „Това е за тебе”. Той отговори: „Не, не – за мене оставете половината, а другата половина занесете на някой друг беден човек. Бедни хора има много”.

Дълго говореше баща ми, как от всеки човек можеш да извлечеш поука, макар да не е в братството.

Майка ми и баща ми пътуваха често до София и носеха много пъти десятъка от братството. Случвало се е в къщи да идват и допълват списъка, за да се занесе десятъка на някои братя и сестри.

А когато се прибирахме от събрание с братя, движейки се в една посока, увлечени в разговори за беседата какво им е направило впечатление, времето течеше бързо и тогава мама ги канеше в къщи, за да продължат разговорите на трапезата. Това бяха незабравими дни. А когато Коледа почука на вратата, целия

ден беше приготовления и още от след обяда пристигаха от братството /баща ми

беше именник –разговори, песни, не можеха да се разделят, каква хармония само, просто виждаш и чувстваш, че тези хора се обичат.

Аз вярвам, че един ден всички до един заедно напред ще продължим. Казал – рекъл ще го забравим и ще заживеем като истински братя и сестри.

 

„Аз вярвам

светът ще се промени

бурите ще стихнат,

Слънцето ще заблести

и под синьото небе

щастливо ще бъде

всяко човешко сърце!”

 

След като обикаляхме доста клубове, за да си провеждаме събранията, най-после през 2002 год.- /ръководител ни беше Георги Стойчев/, започнахме да се събираме в дома на Сашка Димитрова. Вече 9 години тя ни приемаше с голяма любов, правихме обеди, вечери – присъстваха до 40-50 човека на двора. Получиха се разногласия. Един младеж подари на Старозагорското братство 2 стаи, които трябваше да се ремонтират, за да влезем. Едни искаха там да продължим, други да останат в дома на Сашка.Не можахме да се разберем. Трябваха пари за ремонт,предстоеше и да се строи нов салон. Бяхме на няколко мнения.

На 4 септември 2011 год.  новият ни ръководител насрочи събрание, за да се реши, какво ще правим! Бяхме на различни мнения, никой не отстъпваше. Събранието беше и за работата на старото ръководство с ръководител Таня Ирикева. Новият ни ръководител Таньо Златанов се вида в чудо, приличахме на кошер от пчели.

След събранието написах стихотворението „Въпроси”.

Вярвам, ще се построи нов салон и всички заедно ще влезем в него и ще продължим нашата работа за Бога.

 

24.12.2011 год.

Стара Загора