Иоана Стратева
Развиделява се. Излизам на терасата. Дъждецът тактува по ламарината на бараките-държи остинато. Крушите са нацъфтели богато, дори вече ръсят конфети навсякъде. Всичко е в бяло. Клоните им висят над терасата, вятърът ги подухва и те танцуват. Поздравяват ме и ме закачат, питат: „Нали щеше да идва Глория да ни чете любовна поезия?“ „Вие пък какво разбирате от любовна поезия? Вие сте само едни стари круши.“ „Може да сме стари, но сърцевината ни е жива и докато е жива ще се интересуваме от това велико тайнство Любовта! „Не знаех, че крушите имали чувство за хумор! Поднасят ме, защото подслушват под прозорците и знаят повече отколкото трябва.
Само преди няколко месеца крушите бяха пак целите бели, но в сняг. Беше зима. И аз седях пак под тях и плачех, и плачех, и ми беше студено, и самотно, и безнадеждно. Беше се случила една голяма трагедия. Сърцето ми се давеше в чувството за вина и безвъзвратност и нададе един вик до дъното на Галактиката. Там имаше Един, Който го чу, смили се и ми изпрати писмо. Пусна го в една гора. Мина един човек и го намери. Беше надписано така: “За тази, която плаче и се чувства сама в цялата Галактика“. Той не знаеше какво има вътре, но реши да го предаде. Един ден човекът видя на пътя една изпусната кърпичка, цялата мокра от сълзи и реши, че тук е „тази, която плаче“. „Госпожо, изпуснахте си кърпичката“. Аз се обърнах… (плачех). „Има за вас едно писмо“ и той ми го подаде. Гледам го – непознат мъж. Взех писмото и го отворих. От него излетя един лъч от светлина, топлина и радост и се вля право в сърцето ми. Просто дъхът ми спря от изненада и бях като зашеметена. Всичко наоколо стана цветно, като че влязох в някакво друго измерение. Изведнъж са сетих, че не бях благодарила на човека и хукнах да го търся. Но ме срещна… „Онзи“… Ангелът, Който пренася душите през Реката…! Беше застанал пред мен в цялото си великолепие и аз притреперих, като ударена от ток. Противно на очакванията ми, Той беше красив, изискан, с тъмносиня блестяща тога с качулка, (не носеше оная коса), беше млад и приличаше на индуски монах. „Лелее… „ужасих се аз „какво следва сега? Трябва да давам отчет за всичките си глупости?!“ „Той ми каза: „Не бой се! Аз ще те защитавам!“ Цял живот бях мечтала да чуя тези думи от някой… Не съм имала баща и много, много ми е липсвал! Така ми се е искало някой да ме защитава, да ми каже :“Не бой се, аз съм до теб!“ Чак сега Ангела на смъртта ми го каза!. „А, накъде беше тръгнала?“ попита ме Той. „Исках само да благодаря на човека за писмото.“ „Няма нужда“ каза Ангела, „Това което си получила е само за теб.“ „Но не трябва ли да му благодаря все пак?“ „Само ако той самия го пожелае. Ценните неща трябва да бъдат изстрадани! Помни, ще се върна за теб! „Той написа във въздуха дата с огнени цифри. Те бързо изчезнаха, но аз запомних една цифра, само една, но може би най важната, защото беше последната от всички. Толкова приятелски беше настроен, толкова грижовен беше, че наистина ще се радвам да Го видя пак.
А сега… бързо, бързо… кое по-напред? Да свиря ли, да чета ли, да пиша ли, да се радвам на живота ли…? Май най-добре последното! Може би то съдържа всичко. О, колко е хубаво, че седя сега и се разговарям с любимите ми круши! Дочу се дори и птича песен – не всички са толкова изплашени от дъжда. Пък и той си е кротък и мил. Има нещо предразполагащо в нежния му ромон, нещо което те кара да се размечтаеш… „Копнеж по нещо във далечината, отвъд обсега на скръбта…“ (Шели) Животът е толкова хубав, вълнуващ, неочакван, и весел, и тъжен, и… прекрасен! Благодаря Ти, Господи, моят живот е толкова прекрасен! И аз се намирам в утрото на моя Път към Теб, твоята глезена дъщеря, която все иска нещо от Теб и все забравя какво тя беше обещала…! Колко е прекрасно, че съществувам в тази свежа, мокра и разцъфтяла утрин, пълна с обещания за чудеса в безкрайния ми Път към Теб!
