Иоана Стратева
Това беше преди няколко години в началото на март, но всичко беше още в сняг. На поредната ни сбирка с приятелите един от тях, Веско, каза, че ще отива на екскурзия до Черни връх… „Ей, колко хубаво!“ си помислих. Не се въздържах: „Може ли да дойда с теб?“ „Разбира се, че може! „каза любезно той. Не ми е вече времето да ходя по високите планини с младежки компании, ама „мерак“! Меракът е нещо като онзи котарак от „Алиса в страната на чудесата“ дето като изчезвал усмивката му оставала! (Добре казано!) Веско е известен планинар, разхождал се е по такива непристъпни места, където само дивите кози ходят. Разказвал ми е за своите преходи и аз съм го слушала със възторг. Да си с него на екскурзия е равно на това да свириш „Навара“ от Сарасате в дует с някой голям виртуоз – трябва да си на ниво.
Тръгнахме на разсъмване за да можем да се върнем по светло. Започнахме разговори, знаех си, че ще са много интересни, защото и той ,като мене си падаше по „необикновените“ неща. За да минава пътя по леко започна да ми разказва една книга, която бил чел наскоро: „Пътуване извън тялото“ от Р. Монро. И така не усетих как стигнахме до хижа Алеко, като че вървяхме някъде из пространството. Времето силно се влошаваше. Появи се мъгла, задуха вятър, запръска суграшица… Ние пердашим смело нагоре. Над Алеко беше вече почти невъзможно – мъглата много се сгъсти, виелицата стана вихрушка, нищо не се виждаше, нямаше никаква пъртина, вървяхме, като че в някакво друго измерение. Загубихме пътя. Какъв ли път изобщо, на всички страни мрак и неизвестност. По едно време той се поколеба и каза: „Спри тук и не мърдай! Аз ще изтичам насам-натам да видя къде е пътя, да зърна някой жалон!“ Спрях, той изчезна. Останах сама във вихрушката, почувствах се, като в хаоса на сътворението на Вселената. „Ами ако той се заблуди някъде и не успее да се върне на същото място?“ Обхвана ме страх, не, даже паника! Започнах силно да викам: „Вееескооо, Вееескооо, къде си, върни се, страх ме е! „Не е много обичайно да съм така паникьосана и аз съм планинарка, ама имаше нещо в обстановката, което ме плашеше. След малко той се върна. Не успял много да се ориентира, но посочи с ръка нанякъде и каза: „Натам!“ „Натам или насам, само да не съм сама в този хаос.“ Суграшицата пречеше и на очите. Забиваше се като китайски игли! Наложи се да сложим очила, овързахме си главите, лицата, не трябваше да има нищо открито, докарахме се не като „за вируси“, ами като за апокалипсис. Потеглихме в неизвестната посока „натам“!
Аз бях вече доста изморена. Вятърът ми пречеше на дишането и започваше малко да ми се вие свят. Вървях точно зад Веско и гледах да не го изгубя от поглед. Заради всичките шалове и шапки, полето на зрението ми беше много ограничено. Усещах, че не ми е много добре, беше ми тежко на сърцето и едвам си вдигах и слагах краката в снега. „Дали да му кажа? Не, в никакъв случай! Ще му разваля разходката, пък и ще ме е срам пред всички приятели. Не, не, напред и само напред, усилие, кураж, ето го върхът, още малко и ще го стигнем!”
Отпадах все повече! Какво да си измисля за стимул? Готвех един запис, добър стимул: Ако стигнех върха значи щях да успея да го реализирам! Да, ама краката ми не се заинтересуваха много от това и не ми се подчиняваха. Започнах да вдигам мерника на наградата: имах мечти да направя едно училище за талантливи деца, да организирам един център за пренатално възпитание, да реализирам един грандиозен концерт с хор и оркестър на Рила и се унасях в мечти, но едвам ходех… Вече бях на предела на възможностите с последните капки „бензин“… Изведнъж нещо блесна в съзнанието ми. „Ами да, ето го стимулът, ако някой ми каже…“ – „Там е синът ти, чака те горе!“
При тази мисъл усетих прилив на ентусиазъм, сърцето ми се разтуптя радостно, поех си въздух, включиха се „резервите“, краката ми се раздвижиха и не разбрах вече как стигнах до върха! Отворих вратата на станцията и какво да видя… пред мен стоеше синът ми!!! Пиеше чай с приятели. Аз стоях на вратата и се питах: „Това мираж ли е?“ Той стана „О, мамо!“… Разбрах! Той е бил горе и съм го усетила с душата си, по невидимите нишки между нас е потекла енергия …
Останахме с Веско да си починем и да похапнем. На връщане имаше също приключения, закъсняхме, стъмни се, хванахме един неподходящ път (под лифта), затъвахме в сняг до кръста, пързаляхме се после надолу по заледените участъци до Симеоново, падахме,ставахме, но пристигнахме живи и здрави, изморени, но благодарни.
Вчера като се обадих на Веско да взема разрешението му за разказа, започнахме весело да си припомняме някои детайли. Накрая той прибави: „И не мисли, че ще е „безвъзмездно“ съгласието ми- чакаме те в Плевен със цигулката!“ Обещах!
