Спомени на Елена Андреева
Много пъти вниманието ни бе привлечено от походката на Учителя. Приятно ми беше като гледах как леко стъпва. Имаше нещо свободно в походката му. Тялото си държеше съвсем изправено – главата, гръбнака – в една линия, но не сковано. Походката му беше бърза, целенасочена и не можеше да се забележи кога тежестта на тялото преминава от единия крак на другия. Нямаше никакво залюляване на едната или на другата страна. Тялото се движеше право напред. При смяна на краката, тялото се придвижваше малко напред и нагоре. Никакво клатушкане не се забелязваше, никакво залюляване на тялото надясно или наляво. То се движеше изправено право напред. Крачките му не бяха нито ситни, нито много големи, но в хармонично съотношение с изправеното тяло. Може би затова ми беше толкова приятно да Го наблюдавам, когато се движеше. В движенията му имаше свобода, нямаше скованост, която да внесе дисхармония, нито в ръцете, нито в краката, нито в главата, нито в тялото. Всичко така се съчетаваше, че правеше приятно впечатление. Походката Му беше бърза и в никой случай бавна. Стъпваше много леко, като че нямаше тежест. Умерено се движеше напред. Като стъпваше, при всяко стъпване и ръцете се залюляваха малко напред и назад, но нямаше махане на ръцете. Главата си държеше изправена и при бързото движение, косата му, която беше дълга под ушите, леко се залюляваше, отскачаше назад и даваше илюзията като че ли са малки крилца.
Когато ходеше, не си въртеше главата да погледне наляво или надясно. Винаги ми е правило впечатление бързото и силно устремено движение напред. Движенията му бяха свободни, леки, никаква скованост не се забелязваше в тях. Те бяха естествени, пластични, красиви.
Когато отиваше на дълъг път, било на екскурзия или в града, винаги носеше бастун, но рядко се опираше на него. Когато се качваше по стръмнините на Витоша и Рила, само тогава си послужваше с него за опора. Бастунът си държеше в лявата ръка и го държеше близо до горната част, а долната част беше насочена напред.
Когато сме се качвали по планините, Учителя и тогава вървеше бързо. Когато настъпваше умора, се спираше и казваше: „Да поспрем за тридесет секунди.” Спираше се за няколко минути и пак продължаваше така бързо да се движи. Виждала съм го да се движи бавно и равномерно, когато се разхождаше по поляната в разговор с някого. Когато се качваше по планината, пак вървеше бързо, дори млади, каквито бяхме тогава, като вървяха с него, често се изморяваха. При туй бързо изкачване по стръмнините, той се изпотяваше изобилно. Тогава спираше, сменяше ризата си със суха. И нас съветваше да правим същото. Обикновено като се качвахме на Витоша към Бивака, при първата чешма той сменяше ризата си и още веднъж, като пристигнехме на бивака. Правеше ми впечатление, че ризата, която сменяше, не беше овлажнена, но мокра. Това беше един от методите за поддържане чистотата на тялото, за освобождаване и почистване на организма от вредните утайки.
