Сутрешен наряд
1. Песента „Кажи ми, ти, Истината“
2. Молитва за плодовете на Духа
3. Песента „Тъги, скърби“
4. Беседата „Недоказани истини“
Беседа: „Недоказани истини“, държана на 22 юли 1931 г., 5 ч.
Недоказани истини
държана на 22 юли 1931 г., 5 ч.
Сега, за размишление през деня ще вземете стиха: „Истината ще ви направи свободни.” Днес малцина имат ясна, конкретна представа за Истината. Ако за всеки даден случай човек знае как да направи нещо и може да го направи, това е път, отношение към Истината. Да знае човек къде е хлябът и да може да го приеме и обработи в себе си, това е отношение към Истината. Ако човек знае мястото на хляба и ако организмът умее да го приеме, той ще придобие Свобода – той ще бъде свободен от глад, който обикновено отнема силите. В случая Истината представлява отношение към нещо. Ако не знаете какво е отношението ви към даден човек, вие не го познавате. Човек се изявява чрез своите мисли, чувства и действия и ако не знаете какво мисли, чувства и прави някой човек, вие не го познавате.
Съвременните хора искат да знаят де е Бог и какво Той представлява. Казвам: дето има Живот, дето има мисъл, дето има чувство, там е Бог. Ще кажете: „Какво нещо е Животът?” Аз ще ви отговоря на този въпрос само ако вие ми кажете откъде ви дойде тази мисъл. Ако вие искате да знаете какво нещо е Животът, аз пък искам да зная откъде дойде този въпрос в ума ви. Отивате на училище, учителят взема тебешир и написва на черната дъска: „Някой си имал двеста овце”; питам, учениците виждат ли тези овце на дъската? Никакви овце няма на дъската, но учителят само ги написва. Какво има предвид той с написването на тези двеста овце? Ако в училищата беше въведена нагледната система на обучение, тогава колкото овце напише учителят на дъската, всички тия овце трябваше да бъдат пред децата – учителят пише на дъската десет овце и веднага в стаята пред децата влизат десет овце. Защо да не дойдат тия овце в класната стая, нали е въпрос за реалност? Всички хора говорят за реални работи, не признават отвлечените неща, въпреки това реалните неща ги няма налице.
Някой казва: „Аз искам да се помоля на Бога.” Как ще се помолиш на Бога, когото не виждаш и за когото много хора казват, че не съществува? – „Аз вярвам в Бога.” Как можеш да вярваш в нереални неща, невъзможно е човек да вярва в неща, които не съществуват. Щом вярваш в Бога, значи Бог съществува – вярата в нещо подразбира, че то съществува. Някой казва: „Аз не вярвам в Бога.” Щом в Бога не вярваш, в друго нещо вярваш. Това е все едно някой ученик да каже на учителя си: „Аз не вярвам в овцете”; ако ти не вярваш в овцете, това още не значи, че те не съществуват. Учителят взема ученика си за ръка и го завежда при овцете – ученикът вижда, че овцете са тревопасни животни, покрити с вълна, блеят, дават мляко и т.н.; той се убеждава в тяхното съществуване, но и без това те съществуват. Мнозина искат да намерят Бога по същия начин, както ученикът видя, пипна овцете и повярва в тяхното съществуване. Бог не се намира само с пипане на ръка и с виждане; Бог се намира и с пипане, и с виждане, и с чувстване, и с мисъл.
Сега да допуснем, че вие седите и философствате върху Свободата, а един от вас казва: „Аз съм свободен човек, никой не може да ми заповядва.” Представете си, че както седите, в крака ви се забива една дебела игла; колкото повече се движите, толкова по-дълбоко се забива иглата в крака ви и вие усещате голяма болка. Питам, щом сте свободен човек, защо не извадите иглата от крака си, защо не се освободите от болките, които иглата ви причинява? Като привеждам този пример, вие ще кажете: „Какво ли се крие в този пример?” Крие се нещо, но вие сами трябва да го разберете. Представете си, че една млада мома обича майка си, баща си, всички свои ближни, но един ден среща един млад момък, който тръгва подир нея; момата мисли, че този момък се е влюбил в нея и тя започва да се интересува от него, става разсеяна, иска и тя да го среща. Този момък ни най-малко не се е влюбил в младата мома, обаче той е намислил да се жени и по този случай търси някоя мома, която да изпълнява службата на слугиня. Тъй щото това още не е нито любов, нито женитба – този млад човек харесва момата, вижда, че е здрава, силна, иска да се ожени за нея, да я впрегне на работа и след няколко години, когато тя не може вече да работи, той ще я напусне. Питам де остана любовта на този момък? Това става не само с момата, но и с момъка. Момъкът търси слугиня, а момата – слуга. Това показва, че нито момъкът, нито момата са свободни.
Казвам: дойде ли момъкът при някоя мома и каже, че иска да се ожени за нея, тя трябва да разбира правилно отношенията в Живота и да се откаже от това предложение. Момата трябва да му каже: „Докато съм в бащиния си дом, между любовта на майка си и на баща си, аз съм добре, никому не ставам слугиня; докато имам възможност господарка да бъда, няма защо слугиня да ставам. Аз познавам Любовта и никой не може да ме излъже нито с писмата си, нито с думите си. Бог ми даде Живот и аз ще служа на Него; дойда ли при теб, не само че не можеш да поддържаш Живота ми, но отгоре на това ще го отнемеш.” Същото нещо и момъкът трябва да каже на момата. В живота на съвременните хора почти всеки мъж подозира жена си в някакво престъпление и почти всяка жена подозира мъжа си в същото – и този живот наричат брак. След всичко това мъжът, жената, децата дават вид, че нищо лошо не мислят. Това не е семейство, това не е брак – това са съдружия, основани на лъжа, на измама; нищо лошо не мислят те, а работите им не вървят добре.
Питам, отношенията, които съществуват между съвременните хора, съгласни ли са с Волята Божия? Никой никого няма право да ограничава. Някой греши – той сам ще отговаря пред Бога за своите грехове; Бог ще го държи отговорен за греховете му, а не хората. Някой върши Добро – пак той ще носи последствията на своите дела, няма защо хората да го хвалят. Когато някой прави зло, аз мога само да съжалявам; ако прави Добро, аз мога само да се радвам.
Някой човек се хвали, че е добър художник – това означава, че той търси работа, да нарисува някоя картина. Ако този художник не рисува както трябва, никой няма да го търси. Обаче, ако той е велик майстор и може да рисува както трябва, всички ще го търсят. Тъй щото, ако някой се хвали, че е добър човек, добър художник или музикант, това подразбира, че той иска да завърже приятелство с вас. Това приятелство ще издържи толкова, колкото ще издържи картината на някой слаб художник. То е все едно слабият ученик да отиде при някой учител и да му каже, че иска да стане негов ученик. Този учител ще си създаде големи неприятности с такъв ученик – защо? Понеже той няма да учи, а ще иска от учителя си хубави бележки и ще му се сърди, че не го е възнаградил както трябва. Ако ученикът не вярва на учителя си, че справедливо му е турил слаба бележка, учителят може да извика комисия, която да прегледа картината му и да се произнесе. Хубавото, красивото всички харесват и правилно оценяват. Работата хвали човека, а не това, какво той мисли за себе си.
Сега мнозина от вас постъпват като слабия ученик – те казват: „Като правим молитвата си сутрин, ние четем едни и същи молитви – Добрата молитва, „Отче наш“; искаме нови молитви, разнообразие искаме.” Питам, като сте чели толкова пъти Добрата молитва, разбрали ли сте значението на думите „Господи, Боже наш“, с които започва тази молитва? Да произнасяте тия молитви, без да разбирате техния смисъл, е равносилно на това да произнасяте думите „гладен съм“, без да разбирате смисъла на глада. Кога човек разбира смисъла на глада? Когато се нахрани. И обратно – човек разбира смисъла на яденето, когато огладнее. Следователно гладът ще осмисли яденето, а яденето ще осмисли глада. Ако човек не огладнява, той ще изгуби смисъла на Живота.
Значи между глада и яденето, от една страна, както и между страданията и радостите, от друга, може да се направи паралел. Страданието е глад, Радостта е ядене. Ако човек не скърби и не се радва, той няма да разбере смисъла на Живота – скръбта и Радостта са неизбежни спътници в Живота на човека. При това, човек няма само един път да скърби и да се радва, но постоянно ще скърби и постоянно ще се радва. При всяка скръб той ще разбира смисъла на яденето и ще си представя богата трапеза, на която ще има хубави баници, кокошки и други. Това събужда в него енергия за работа. Ситият не работи, гладният работи. Кое кара хората да работят? Гладът. И затова казвам: хората работят благодарение на глада, благодарение на страданията, иначе от тях нищо не би излязло. Гладът, страданието са подтици, стимули, които заставят хората да работят, да се развиват.
Някой казва: „Главата ми побеля от страдания!” Този човек иска да се радва, без да страда. Това нещо е невъзможно – невъзможно е Радост без страдание и страдание без Радост. Понеже Бог е допуснал страданията, този живот засега е най-добър; след този живот ще дойде друг, по-добър – по-добрият живот не изключва страданията, но обяснява техния дълбок смисъл. Днес хората страдат и са недоволни от страданията, те се радват и са недоволни от радостите. Който е недоволен от страданието, той е недоволен и от Радостта. Някой казва: „Радвам се, но не зная докога – направих си къща, но не зная докога ще бъде моя; ожених се за добра жена, но не зная докога ще бъде моя, утре може да я хареса друг някой.” Това показва, че във всяка човешка радост, във всяка човешка придобивка се крие един червей, който мъчи човека. Преди всичко Бог не е изпратил човека на Земята да има жена, нито жената е създадена да има мъж и деца.
Срещате един българин, облечен в европейски дрехи – хвърлил своята национална носия, мисли, че никой няма да го познае какъв е. Каквито дрехи да облече човек, той все същият ще си остане – дрехите не правят човека, те са моди, които имат временно значение. Хубави са европейските дрехи, модерно скроени, добре ушити, но те не определят живота на човека. Днес френските дрехи са на мода, утре ще дойдат английските. Когато турците се възхищават от нещо, че е много хубаво, умно, солидно, те казват „ингилиз акъл“; за неща, които са външно красиви, те казват, че са направени „а ла франсе“.
Като говоря за модата, намирам, че тя не е нещо съществено – и без мода може да се живее. На същото основание казвам, че и без религия на формите може да се живее. Такава религия не е нищо друго, освен външна дреха, модно скроена и ушита, която човек сам е направил. И без такава религия може да се живее, както може да се живее без кокошки, без баници, без сладкиши. Обаче без хляб не може да се живее. Това показва, че в Живота има съществени и несъществени неща. Някой казва: „Хлябът може ли без сирене?” Може; вие искате да направите сиренето другар на хляба, но хлябът казва: „Другар не ми трябва, аз сам свършвам работата си.” Сиренето само залъгва хората, то не може да им даде необходимото, което хлябът дава. Хранете хората известно време само със сирене и ще видите резултатите от него – хората могат да се хранят само с хляб, но само със сирене – не могат; ако се хранят само със сирене, след една седмица най-много ще го захвърлят настрана и ще кажат: „Хляб ни дайте!” Следователно сиренето е притурка в живота, несъществено нещо. Трябва да се различава същественото от несъщественото. Съществено е само това, без което не можем. Хлябът е съществен елемент за Живота; Любовта е съществен елемент за Живота, защото всичко произтича от нея – тя е изворът на Живота.
Мнозина, като слушат да се говори за Любовта, казват, че имало животинска, човешка, Ангелска и Божествена любов. Това са форми на Любовта, които в случая не важат. Какво се разбира под думата човешка любов? Човешката любов е вода, затворена в шише; ако шишето се отвори и обърне с устата надолу, водата изтича, от любовта в шишето нищо вече не остава. Обаче, когато се говори за Любовта изобщо, ние разбираме това, което извира, тече и никога не престава. Тази Любов подразбира вечен Живот, вечно благо, вечно щастие, вечно Знание, вечна Светлина, вечна Сила. Имате ли Любовта, всички тия неща придобиват смисъл; изгубите ли Любовта, всичко се обезсмисля – защо? Същественото в Живота изчезва. Начало на всяка проява в света е Любовта. Зад Светлината седи Любовта, зад Силата седи Любовта, зад недоволството, зад греха пак седи Любовта – единствената сила, която направлява и коригира всичко в света, това е Любовта. Казвате: „Възможно ли е Любовта да седи зад греха?” Любовта седи зад греха, защото в този случай любовта още не се е проявила, но чака благоприятен момент да се прояви. Който не познава Любовта, той всякога върши грехове, престъпления; щом познае Любовта, всякакъв грях, всякакво престъпление ще изчезнат. Следователно докато хората не познаят Любовта, и грехове ще има, и престъпления ще има.
Сега, ще обясня как и отде се раждат престъпленията: имате едно хубаво кристално шише с вместимост един литър, пълно с вода; вие пазите това шише като особена ценност и казвате: „Никой да не го бута!” Обаче дойде един ваш приятел и без да знае налива чаша вода от това шише; дойде втори – и той налива една чаша вода; дойдат трети, четвърти – и те наливат по една чаша вода и погледнеш – шишето се изпразнило. Дойдете вие, виждате шишето празно и казвате: „Кой се е осмелил да направи това престъпление?” Значи, когато някой взема от малкото, което човек има, това е престъпление. Представете си, че този човек има на разположение не само едно шише вода, но голям извор, който непрестанно тече и дава на всички колкото искат; при това положение ще има ли условия за престъпления? При изобилието престъпления не се вършат. Често в любовта между хората се явява ревност – защо? Понеже любовта им е в шишета – като пийнат от нея една-две чашки, и тя се свършва. Разликата в любовта на хората седи в това, че шишетата на някои са по-малки, а на други – по-големи, но все шишета са, не са извори. Любов, в която има ревност, тя не е никаква Любов. Някой казва: „Аз имам Любов.” Де е тя? – „В това шише – не искам да ми я бутате!” Вземе ли някой една капка от тази вода, той веднага вика: „Не вземайте от шишето ми вода, всяка капка от нея струва скъпо.” Аз вземам един голям съд и поканвам този човек да дойде с мен при един голям извор, поставям съда под крана, водата в него тече и прелива, и казвам: „Ето това е Любов!” Докато любовта се цеди на капки, тя не е дошла още до Божествения извор. Искате ли Любов, идете при Божествения извор – оттам да начерпите колкото искате.
Казвате: „Къде е Бог?” При извора – ако искате да намерите Бога, трябва да отидете при Вечния извор на Живота. – „Няма защо да ходим толкова далеч, когато може да ни разправите нещо за този извор.” Идете сами и вижте извора, аз нищо не разправям за него. Велико нещо е този Извор; ако започна да го описвам, ще направя някаква грешка, няма да го опиша вярно – той не се поддава на никакво разказване, няма език, с който може да се опише. Ако аз го опиша, вие няма да останете доволни – идете сами да го видите. Аз ходих сам при този Извор, разбрах го и сега мога само да ви посъветвам: идете при този Извор час по-скоро, не отлагайте! За дългия път, който ще извървите, не съжалявайте – всеки сам може да отиде при този Извор. Тъй щото, дали имате човешка или Ангелска любов, едно е важно за вас: и човешката, и Ангелската любов са потребни, но и хората, и Ангелите са черпили и черпят Любовта си все от Божествения извор. Казвам: ако искате да се освободите от терзанията на човешката любов – завист, съмнение, подозрение, идете при Божествения извор да си начерпите вода колкото желаете. Още по-добре – свържете се с този Извор, за да не се изчерпвате никога.
Отрицателните прояви на Любовта се дължат на неразбирането й. Някой казва: „Аз не вярвам в твоите думи”; ти не вярваш в когото трябва, че ще вярваш в мен. Друг казва: „Аз вярвам в думите ти”; каква нужда имам да вярвате в мен, какво печеля от това? Вярата подразбира отношения – да вярваме в Бога, това подразбира да направим връзка, да създадем отношения с Бога, за да може Неговата Любов да тече и през нас. Когато вярвам в един човек, аз трябва да направя връзка с него, за да може Любовта ми да потече в неговия дом и всички да се ползват от нея.
Според мен, понятието Вяра е съвършено различно от това, което съвременните хора имат. Да вярваш в някой човек, това значи да завържеш правилни отношения с него, за да може Божествената Любов да се прояви едновременно и в теб, и в него. Каже ли човек, че вярва в Бога, а няма правилни отношения към Него, какво го ползва тази вяра? Казвате, че вярвате в мен, в моята ученост, в моята доброта. Един ден вярвате – на другия ден не вярвате; каква е тази вяра? Един ден вярвате, че съм добър човек – на другия ден не вярвате, изменяте мнението си за мен. Това не е Вяра, това са човешки заблуждения. Истинската Вяра спасява – тя подразбира да създадеш непреривна връзка с Бога или с даден човек. Такава е вярата на майката към детето, от тази вяра и детето се ползва и майката се ползва – детето расте, развива се и учи. С идването си на Земята детето помага за развиване на чувствата на майката – ако майките нямаха деца, техните чувства биха атрофирали, а при тези условия и децата не биха могли добре да растат и да се развиват.
Казвам: много хора нямат ясна представа за Любовта, вследствие на това те казват: „Нас никой не ни обича.” Питам вие кого обичате. Ония, които считат, че са ученици, кого обичат? Ако любовта на съвременните хора се подложи на изпит, едни от тях ще издържат, други няма да издържат този изпит. За кого е Любовта? За гладния. Ако някой носи торба, пълна с хляб, за кого е този хляб? За онзи, който се нуждае от него. Следователно да обичаш някого, това значи, да си готов да му дадеш хляб от своята торба. Представи си, че ти, който носиш торба с хляб, имаш нужда от него; какво ще направиш тогава? Първо ти ще се нахраниш, а после ще дадеш на другите. Питам може ли да люби онзи, който има нужда от хляб? Съберете на едно място двама души, които са гладували десет дена, дайте им парче хляб и вижте как са разбрали Любовта. Който е разбрал Любовта, той ще вземе една чиста кърпа, ще покрие с нея парчето хляб, ще тури отгоре ръката си и ще почака известно време; няма да мине много и парчето хляб ще почне да се увеличава, ще стане голям самун; след това и двамата ще почнат да ядат братски. Това са хората на Любовта – те имат всичко в изобилие.
Някой вади от торбата си парче хляб и казва: „Сух е този хляб, не може да се яде.” Щом този човек не може да направи сухия хляб мек, той е от обикновените хора, които знаят да залъгват другите със своята любов. Ако не мога да превърна сухия хляб в мек, и аз съм от обикновените хора. Когато някой говори за Любовта, а не може да превърне сухия хляб в мек, вие не трябва да се съблазнявате от него, но ще знаете, че имате работа с обикновен човек. Човекът на Любовта нито се съблазнява, нито служи за съблазън на другите. Който се съблазнява, той няма истинско понятие за Бога; такъв човек нищо не може да постигне. Този човек се намира в положението на ученик, който постоянно променя учителите си – отива при един учител и казва: „Този учител нищо не струва”, отива при друг: „И този нищо не струва”. В края на краищата този ученик нищо няма да научи; ученикът не може да бъде по-умен от учителя си. Дойде ли такъв ученик при някой учител, последният се затваря за него, защото знае, че той е невежа и не иска да учи – в този случай учителят дава само триците от своите знания. Под думата трици аз разбирам лъжливите, кривите положения в Живота или остатъците от нещата, които нищо не струват.
Всички трябва да знаят, че ако човек живее във вътрешна самоизмама, това вече не е Истина. Човек всякога чувства къде е Истината, но не я признава. Например някой човек е определен пръв да направи едно добро, да направи стъпка напред, но той казва: „Друг да дойде вместо мен.” Така всички хора отлагат да изпълнят Доброто, но по този начин влизат в противоречие с великия закон, който работи у тях. Влязат ли в противоречие с този закон, и Бог ги напуска – дето Бог отсъства, там нищо не може да стане. Следователно всяка работа, всяко добро дело трябва да се гледа в крайните си резултати; крайните резултати представляват идването на Бога, проявлението на Неговата Любов, Мъдрост и Истина. Щом Любовта, Мъдростта и Истината се проявят, Божият Дух присъства между нас и ние имаме истинската Реалност на нещата – с това започва истинският Живот. Докато дойде този Живот, могат да минат години – две, десет, сто, но трябва да се чака това време. Казвам: смисълът на Живота седи в това, човек да дочака времето за идването на Абсолютната реалност. Има дървета, които цъфтят един път на сто години; какво трябва да правят тия дървета? Те трябва да дочакат времето си да цъфнат. Някой чакал деветдесет и девет години и казва: „Не мога да чакам повече, изгубих търпение!” Казвам: толкова години си чакал, имай още малко търпение, остава ти само един час, докато цъфнеш. Такова нещо представлява проявлението на Божията Любов във вечността. Ти си чакал цяла вечност, сега си на края на вечността – почакай още един час, докато се прояви Божията Любов, внимавай да не изгубиш този час! Защо? Понеже Божията Любов, Мъдрост и Истина се проявяват само един път през цялата вечност. Хубавите, великите работи се явяват само по един път през вечността.
И на вас казвам: останало е само един час още, докато се прояви Любовта. Казвате: „Има време още.” Никакво време няма, вие трябва да седите на пост и да чакате идването на Любовта. Будни ще бъдете, ще седите внимателно и няма да отклонявате мисълта си на една или на друга страна. Отклоните ли мисълта си от целта на вашето чакане, вие ще се намерите в положението на онзи човек, който решил да пробие дупка в планината, за да съедини едно царство с друго; който минавал покрай него, все го заговарял нещо и той спирал работата си, обръщал внимание на всичко, което му се говорило; като спирал вниманието си на този, на онзи, дупката се запушила и той не могъл да постигне целта си. Същото ще стане и с вас – ще дохождат хора отвън да ви теглят, да отвличат вниманието ви, но вие не трябва да се отклонявате. Ще дойдат някои да ви разправят какво мислят по вашата работа. Каквото и да мислят, то е за тях – тяхната мисъл не е съществена за вас. Вие трябва да седите пред дупката и да работите, да чакате онзи момент, когато дупката се пробие и вие постигнете целта си. Значи дошъл е часът, в който ще стане съединението между двете царства.
Мнозина от вас сте дошли тук неразположени, отпаднали духом, понеже мислите, че Бог не ви обича, не мисли и не се интересува за вас. Това е голямо заблуждение, голяма самоизмама. В Любовта на Бога няма никакво изключение. Някой е недоволен от себе си, че нищо не е направил; казвам: не се смущавайте, знайте, че това, което се изисква от вас, ще го свършите. Ако вие сте недоволни от положението си, какво ще кажете за малките мушици – Бог едва сега е започнал да действа върху тях. Обаче ще минат още десет-двадесет милиона години, докато се види какво Бог е направил от тези мушици. Едно е важно – да започне Любовта да действа. Когато се копае кладенец, важно е да се яви първата капка вода – тя е признак, че има вода в почвата. От първата капка се образува голям извор, който ще напои всички градини.
И тъй, вие не трябва да губите вярата си в Бога – в това няма никаква философия. Човек трябва да вярва; да вярва в Бога, това подразбира да направи връзка с Него, да се прояви Божията Любов – тази е мистичната страна на въпроса. С други думи казано, човек трябва да направи връзка между ума и сърцето си. Като се говори за любов между хората, това не значи, че трябва да обичаш човека външно, но да направиш връзка с него, да му окажеш пълно доверие – имаш ли вяра в човека, когото обичаш, тогава Бог ще се прояви в теб. Същото се отнася и до обичта ви към Бога – обичате ли Бога, ще направите връзка с Него. Щом направите тази връзка, всякаква тъмнина от ума ви ще изчезне и всякакво притеснение от сърцето ви ще се премахне. В ума ви ще се яви Светлина, в сърцето ви – разширение, Мир, Радост и ще разберете, че Божията Любов ви е посетила. Това проблясване на Светлина в ума и на Радост в сърцето е признак, че вие можете да работите, да постигнете всичко, което душата ви желае.
Сега, вие трябва да направите едно малко усилие, да възстановите връзката си с Бога, да възстановите Вярата си към Него. Аз наричам Вярата закон на хранене. Вярата подразбира правилни отношения между ума и сърцето; щом съществуват такива отношения между ума и сърцето, в ума ще се яви Светлина, в сърцето – разширение. Тогава тъмните неща ще станат ясни, а неразбраните – разбрани; от този момент ще се прояви истинският Живот. Сега някой казва: „Аз те обичам” – всъщност той не обича. – „Аз вярвам в теб” – всъщност той не вярва. На този, който ме обича и казва, че има вяра в мен, казвам: „Дай ми хиляда лева назаем.” – „Нямам” – той има пари, но не иска да ми даде, защото не вярва в мен. Момък казва на някоя мома: „Хайде да отидем на разходка.” – „Имам работа, не мога да ходя по разходки.” Всъщност момата има време да се разходи с този момък, но не му вярва, страхува се да излезе сама с него. Любов ли е това да се страхуваш от човека, който те обича? Не е Любов; Любовта е свещено нещо, в нея страх няма. Няма по-красиво нещо от това, да намериш човек, в сърцето на когото живее Божествената Любов – то е все едно да намериш един скъпоценен камък, да намериш един чист, кристален извор, който непрестанно извира, да влезеш в градина с най-хубави плодни дървета или най-после да се запишеш ученик в добре уредено училище.
Казвам: такава трябва да бъде вашата представа за Любовта. Какви са сегашните разбирания за Любовта за мен не е важно, но ако влезете в пустинята с вашата любов, устата ви ще засъхне; ако влезете в пустинята с Божията Любов, тя ще я превърне в градина. Влезете ли в пустинята с вашите малки шишенца, пълни с вода, пустинята ще остане пустиня, животът й никак няма да се измени. Време е вече да отидете при Божествения извор – оттам да черпите; шишенцата с вода днес не могат да ви задоволят. Всички трябва да тръгнат в Новия път; старият път, старите разбирания нищо не дават, те са опитани вече. Сега се изискват нови разбирания, нова Светлина.
Някой казва: „Аз искам да служа на Бога.” Как ще Му служиш? – „Като Го обичам, като вярвам в Него.” Казвам: ако един човек постоянно безпокои Бога със своята обич, защо е тази обич на Бога; ако любовта на ученика постоянно безпокои учителя, какво струва тази любов? Такава любов не е нищо друго, освен шум и прах. Това нещо съществува в сегашните училища: учениците казват, че обичат своя учител, но докато той влезе в клас, те играят, скачат из стаята, по чиновете, вдигнат толкова прах, че и учителят, и те се задушават, едва дишат. Работата на учителя тогава седи в това да отвори първо прозорците и да гледа час по-скоро да излезе от прашната стая. Ако учениците казват, че обичат учителя си, а зад гърба му говорят лошо, Любов ли е това? И едното, и другото е измама. Учениците трябва да са доволни от знанието на своя учител, и учителят трябва да е доволен от учениците си – между учители и ученици трябва да има пълна вяра. Божественият закон не може да се прояви между хората, ако Вярата им не е абсолютна.
Следователно всеки ученик трябва да бъде не само прилежен, но и способен. Някой казва: „Аз съм стар вече.” Остарял си от леност – човек остарява от леност, от мързел. Мързеливите хора остаряват, а работливите – никога. Някой казва: „Дотегна ми вече да работя!” – така може да каже само мързеливият. Човек трябва да работи с приятност, с Любов, никога да не се отегчава. Художникът рисува, наблюдава, пак рисува, докато най-после свърши картината си – всичко това той прави с Любов. Какво правят хората? Докато са млади, работят много; щом започнат да остаряват, те казват: „Старини идат, трябва вече да си починем.” Това е криво разбиране – на стари години човек трябва да работи повече, отколкото като млад. Малките деца например нищо не работят; стане ли човек на сто и двадесет години, тогава именно Бог ще го впрегне да работи на нивата Му. Бог не иска деца да Му орат и жънат, за тази работа Той ще впрегне дядовците.
Казвате: „На стари години трябва да се почива, тогава всякаква работа трябва да престане – това проверяваме всеки ден и в обществото.” За кое общество говорите – за обществото на мързеливите или за обществото на работните, на трудещите? Ако говорите за обществото на мързеливите, оставете го настрана. Ще дойдат някои да ми говорят, че еди-кой си бил много учен; ако говорите за учени, които залъгват хората със своите баници със сирене, ние не се нуждаем от техните баници. Ако те ни предлагат хляб от прясно жито, добре омесен и опечен, ние веднага ще го приемем, но що се отнася до баниците им, ние се отказваме от тях. Хлябът е необходимост, баницата не е необходимост – и без баница може да се живее, но без хляб не може.
И тъй, при всички изпитания, които ще минете в Живота си, гледайте същественото да запазите. Един ден, след като ви напуснат всички хора и останете сам, да знаете, че има някой в Живота, който е винаги с вас. Действително ще дойде ден, когато човек ще остане съвършено сам – ще го напуснат и майка, и баща, и братя, и сестри, и приятели; като се види в тази самотия, той ще вика, ще се моли, докато дойде Бог при него и го запита: „Какво има?” – „Всички заминаха, оставиха ме сам.” – „Не си сам, не се безпокой, Аз Съм с теб.” Мнозина мислят, че са прекарали тази опитност; не, вие не сте имали опитността да преживеете тази страшна самотия, вие още не сте се видели в ръцете на черния приятел, да знаете какво значи страдание. Слизали ли сте в ада да видите какво представлява вечният огън? Някой от вас само се е опарвал малко от този огън. Слизали ли сте до дъното на ада да видите страшния огън, който гори и никога не изгаря? Някой казва: „Какво нещо е адът?” – аз не обичам да говоря за ада, но казвам: „Влез и виж!” – „Какво нещо е Небето?” – и за Небето не обичам да говоря но казвам: „Иди и виж!”
Има смисъл да се опита и едното, и другото положение. Който не е слизал до дъното на ада, той не може да се качи и на Небето; който пък не се е качвал на Небето, той не може да слезе и до дъното на ада. Какво ще разберете от това? И петстотин години още да говоря, вие пак няма да разберете какво нещо е адът и какво Небето, докато сами не ги посетите. Ако не ме разберете, аз ще се радвам – защо? Радвам се, когато някой човек не иска да яде баница – щом не иска баница, той ме освобождава от ненужен труд да смесвам брашното със сиренето, за да правя баница. След всичко това някой проповедник ще разправя какво нещо представя адът – той ще разправя, че адът бил място на вечно мъчение, на вечен огън, дето мушкат, изтезават хората и т.н. Празни приказки са тези. Искате ли да знаете какво нещо е адът, какво нещо е мъчението, в ада ще слезете. Вие не знаете още, какво нещо е мъчението, но и аз не искам да ви говоря за него. Вие не познавате още нито мъчението, нито страданието.
Казвате: „Как е възможно да не познаваме страданието и мъчението – ние сме опитали и страдания, и мъчения.” Щом е така, аз ще направя друго твърдение: вие познавате страданията и мъченията, но нямате Любов в себе си. И на това твърдение пак възразявате: „Ние обичаме, познаваме Любовта.” Питам тогава ходили ли сте в ада? – „Не сме ходили, не сме припарили даже до вратата на ада.” Казвам: който е ходил в ада и огънят на ада не е могъл да го разруши, той е герой, той вече е облечен в дрехата на Любовта; който не е ходил в ада, той не може да отиде на Небето, той не може да говори за Любовта. Ако по някакъв начин отидете на Небето, веднага ще ви питат ходили ли сте в ада. Кажете ли, че сте ходили, веднага ще ви приемат с почит и уважение. Някои мислят, че в ада има само прости хора. Не, в ада няма нито говедари, нито месари, нито кръчмари – там всичко подобно изгаря; ако внесете ракия и вино в ада, те ще се изпарят, ще изчезнат. Казвате: „Тогава какъв е животът в ада?” Който е ходил в ада, той е научил великия закон на Любовта. Христос е скрил тази мисъл в стиха, в който се казва за Ангелите: „Идете във вечния огън, приготвен за вас, да научите законите на великата Любов и Правда!” Значи ония Ангели, които не са разбрали Любовта, Бог изпраща във вечния огън като място на учение. Щом минат през ада, те ще разберат тези закони и ще вземат обратния път.
Следователно ние не трябва да се бъркаме в Божиите работи и да питаме защо е създаден адът, защо е създадено Небето. Защо адът е създаден само Бог знае; защо Небето е създадено, само Бог знае – и адът е на мястото си, и Небето е на мястото си. Така се говори по човешки, но от философско гледище въпросът стои другояче. Някой казва на Бога: „Аз не искам да отида в ада.” – „И Аз не те пращам.” Казвам: който иска да разбере Божията Любов, той непременно трябва да слезе в ада.
Сега аз говоря само за онези от вас, които са кандидати за ада, но не и за Небето. Казвате: ние мислим, че ще отидем на Небето, а вие ни пращате в ада. Тези са нови възгледи върху Живота, обаче както вие разбирате нещата, в тях няма никаква философия, никакъв Живот. Давид казва: „И в ада да отида, и там ще ме наставляваш.” Аз нямам предвид вашите детински схващания за ада, нито пък средновековните схващания, според които адът е най-страшното място в света. Едно трябва да знаете: ако Бог е в ада, и аз ще отида там, иначе кракът ми няма да стъпи там. Ако Животът на Бога, ако Божията Любов, Мъдрост и Истина проникват в ада и го владеят, и аз ще отида там; обаче, ако нито Животът на Бога, нито Божията Любов, Мъдрост и Истина не са там, и моят крак няма да прекрачи прага на ада.
Желая на всички да имате трезви мисли и чувства – във всичко можете да се усъмните, но в Бога – никога! Дойдете ли до Бога, вие трябва да имате трезва мисъл и трезво чувство, от нищо да не се разколебавате. Вашата мисъл и вашето чувство към Бога не трябва от нищо да се разклащат – дали сте в ада, или на Небето, мисълта и чувството ви за Бога не трябва да се разколебават от нищо. Мисълта и чувството на човека могат да се разклатят и на Небето, и в ада – дето и да сте; иначе не би могло да се обясни падането на Ангелите. Кой стана причина те да напуснат своето свещено място? Аз няма да обяснявам причините за падането на Ангелите, но казвам: човек може да се усъмни и на Небето, и в ада – съмнението прониква навсякъде. Затова само онзи дух е съвършен, който нито на Небето, нито в ада може да се усъмни. Само онзи човек може да възприеме Божията Любов, който и в ада, и на Небето остава един и същ – този човек и в скърбите, и в радостите остава един и същ; законът е еднакъв и в двата случая. Трябва ли човек да се усъмни, когато дойдат скърби и страдания? Ако много страдате, Господ нищо не печели; и ако много се радвате, Той пак нищо не печели – Бог всичко има, няма какво да печели повече, обаче човек губи. Защо? Понеже той се лишава от едно благо. И в страданията, и в радостите Бог е предвидил по едно благо за човека – скръбта е благо и Радостта е благо. Бог оставя тези блага на човека, да ги събере и използва. Той изисква от хората да направят връзка, да създадат отношения между Радостта и скръбта и по този начин да ги помирят. Казвам: на всеки човек е дадена задача да примири Радостта със скръбта – Животът е пълен с такива задачи. Който може правилно да съпостави, да примири Радостта със скръбта в себе си, той минава за ученик и върви вече в Правия път. Тази е великата задача на Живота – да примиряваме скърбите със страданията.
И тъй, главната мисъл на тази беседа е, че и в ада, и на Небето да сте, да не се роди у вас никакво съмнение, но да останете едни и същи и да благодарите на Бога, че Той е и в ада, и в Рая. Моментът, в който се намирате в ада и дойдете до правилното разрешение на отношенията между скръбта и Радостта, вие веднага ще отидете на Небето; ако пък сте на Небето и не можете да разберете това отношение, вие веднага ще се намерите в ада. Например вие сте в едно добро, щастливо разположение на духа, като че сте на Небето, но намерите ли се пред някакво противоречие, веднага изгубвате мястото си и слизате в ада – вие ставате недоволни, кисели и казвате: „Всичко е изгубено!” Не се минава и един ден, вие се намирате пред някаква светла идея и отново се връщате на Небето. Човек постоянно ту се качва, ту слиза. Ангелите от ада, като ви видят между тях, хващат ви като ябълка и казват: „Не ни трябва тази ябълка тук” – и ви изхвърлят навън. Вие имате тази опитност. Даден момент имате щастливо състояние; дойде нещо отвън, смути духа ви и цялото Небе пред вас се разрушава – тогава вие излизате от вашето Небе и слизате в ада. След малко отново проблесне нещо в ума ви и вие пак сте на Небето; ако се усъмните дали ще ви приемат на Небето, или не, пак слизате в ада – Ангелите си играят с вас, което показва, че вие сте непостоянен човек. Те трябва да престанат да си играят с вас като с ябълка.
Разберете ли същината на този въпрос, вие ще знаете, че Бог присъства и в ада, и на Небето. Тогава вие ще бъдете в хармония със себе си и с другите и ще кажете: „Да бъде Волята Божия!” В каквото положение и да се намерите, у вас не трябва да има сянка от някакъв страх. В света могат да стават ред пертурбации, между хората може да има безброй падания и ставания, но Бог винаги запазва едни и същи отношения към нас и казва: „Написах ви на дланта Си” – това показва, че Той всякога ни има пред очите си, Той никога няма да ни забрави. Тази мисъл трябва да остане в умовете на всички не само за насърчение, но като велика Истина. За онези, които не искат да отидат в ада и се страхуват, аз имам мнение за тях че са страхливци. Някой се страхува да отиде в ада, защото там имало вечен огън; питам, ако той отиде на Небето, какво ще прави? Тъй щото сега няма кандидати нито за Небето, нито за ада. Пък и аз не искам да ви пращам нито на Небето, нито в ада, защото ще остана без ученици.
Следователно всички трябва да имате здрава, трезва мисъл, която от нищо да не се разколебава. Ще дойдат изпитанията, никой няма да избегне от тях. Ако вярвате в Бога, всичко ще придобиете; ако не вярвате, всичко ще изгубите. Обаче, смисълът на Живота седи във вечното постигане на Любовта.
22 юли 1931 г., 5 ч.
5. Песента „Бог е Любов“
6. Псалом 112
7. Формулата „Вложи Истината в душата си и свободата, която търсиш, ще придобиеш. Вложи Мъдростта в ума си, светлината ще дойде и знанието ще ти даде своята помощ. Вложи Чистотата в сърцето си, Любовта ще дойде и истинският живот ще започне“ (1 път)
8. Добрата молитва
9. Формулата на Братството
Вечерен наряд
1. Песента „Сила, здраве е богатство“
2. Формулата на ученика („Ученикът трябва да има…“)
3. Молитва на избраните
4. Песента „Мога да кажа“
5. Песента „Вътрешният глас на Бога“
6. Поздравът на Братството
