Истина, факти, интерпретации
По отношение на разбирането на Божественото учение, смятаме за необходимо да дискутираме още един въпрос, свързан с отношението между Божествената Истина и нашето разбиране за нея като части на Цялото, т.е. като отделно индивидуално съзнание. С други думи, това е въпросът за отношението на Истината сама по себе си като Божествена истина към истината-за-мен, т.е. към индивидуалното, субективно разбиране на тази Истина. Божествената Истина каквато е тя в самата себе си е недостъпна за нашето съзнание, за нас са достъпни проявите на Истината. Да си припомним думите на Учителя: Истината е независима от личните схващания на хората. Дали ще мислите по един или друг начин за нея, дали ще се приближавате или отдалечавате от нея, с това вие няма да измените нейните отношения… Мислите ли, че Истината е при богатите? – Не е. Мислите ли, че е при сиромасите? – Не е. Мислите ли, че е при учените, при философите, при вярващите, при окултистите? – Не е. Никъде я няма Истината. Защото този свят е свят на страдания и смърт, свят на непрекъснати промени. А в такъв свят Истината не може да дойде. Тя не може да слезе до него. Истината говори със слънцата. Мъдростта говори с планетите. А Любовта е толкова снизходителна, че говори и с най-малките, най-незначителните същества. Понеже Истината говори със слънцата, възвишена и далечна е нейната цел. Ето защо, за Истината смъртните хора не могат да говорят. Те могат да изнесат един факт като истина, но за Истината сама по себе си, не могат да говорят.[1] Същността на истината е неизменна, но формите, чрез които тя се проявява, са променящи се. Това е така, защото формите, в които се въплъщава Истината са резултат от еволюцията, поради което се променят, но Истината сама-по-себе-си е неизменна. Еволюират природните форми, човешките разбирания, светогледите, мисленето, но има нещо неизменно – Истината, която е качество на Бога. Истината като същност е независима от историята, от социо-културния контекст, в който се появява. Въпреки тази абсолютност на Истината, все пак нашето познание е винаги относително, а не абсолютно, твърди Учителя, защото се базира, в повечето случаи, на метода на сравнението.[2]
Последната мисъл е важна с оглед на разбирането на отношението между познание и истина. Истината е неизменна и абсолютна сама по себе си, но познанието ни е относително и зависи от множество фактори. Когато Божествената Истина бъде подменена с относителни прозрения, разбирания, интерпретации, т.е. когато те се абсолютизират до ранга на Абсолютната Истина, говорим за догматично отношение към духовността и Божественото. Божествената Истина е абсолютна, нашето разбиране за нея – относително, но със стремеж към пълноценно разбиране и бавно, в пътя на еволюцията, постепенно приближаване към тази Божествена Истина, която е притежание единствено на Бога. В този смисъл отношението между Истина и интерпретация е отношение между цялото и частта, между общото и специфичното.
За съзнанието няма факти, има интерпретации на (обективно случващи се) факти, гласи една немного стара максима. Това означава, че различията във възприемането на нещо, обективно случващо се извън нас, може да варира в твърде широки граници. Различните интерпретации са свързани и с едно важно условие за познанието: определена деабсолютизация на твърденията за истинност. Това означава ясното съзнание за възможността от грешки и допускане на условност, преди всичко в нашите собствени убеждения по отношение на фактите и Истината. Това означава ли, че трябва винаги осмислянето на даден феномен да преминава през интерпретации? В конкретния случай интерпретация означава преди всичко процес, при който една Божествена истина се разбира и осмисля от индивидуалното съзнание, преминава през него, навлиза в него и го пробужда. Но това разбиране на Божествената Истина не е еднократен акт, а винаги процес, свързан с еволюцията. Еволюират както природните форми, така и нашето съзнание. Разбиранията ни за Божествената и неизменна Истина в миналото са били едни, днес са други, в бъдеще ще бъдат различни. При всички тези различия винаги има една устойчива интуиция за Истината, променят се единствено осмислянето ѝ и преживяването ѝ.
По отношение на Братството носителят на обективната истина (доколкото е възможно) е единствено колективния разум. Единствено колективният разум е в състояние да преодолее всякакви едностранчивости. Този колективен разум, или с други думи, това колективно съзнание по своята същина е свръхсъзнание. Колективният разум мисли заедно с една колективна интуиция за единството на Братството, преодолява едностранчивостта и се основава на Божественото единство.
В живия живот на Братството участват онези, у които идеята за Братство е изцяло проникната от любов, доверие и разумност. В този смисъл „йерархичността“ в Братството в смисъла на някакви властови отношения, е само в съзнанието на онези, които я предпоставят. А това е важна индикация за вътрешната логика на подобно мислене. Отношенията между всички разумни души в Братството винаги са били и ще бъдат свободни, съзнателни, творчески, вдъхновени и вдъхновяващи. И никакви регистрация и устав не могат да попречат на това.
Учителя е говорил по множество теми, разгърнал е в словото си велики идеи, предложил е множество методи за умствена, духовна и физическа работа, за себеусъвършенстване и облагородяване. За всекиго по нещо, за всекиго по свещен избор на душата му да намери онези методи, които са му близки и посредством които може да усвои Божествените светлина, любов и истина. Едно от величията на това дело е именно в разнообразието, в изобилието от предложените възможности.
[1] Беинса Дуно. Учителят говори, София, Бяло Братство, 2010, с. 16-17. [2] Виж по този въпрос: Науката и възпитанието, Цит. съч., с. 87., както и моята книга: Триъгълникът на битието. Философските идеи на младия Петър Дънов, Цит. съч., с. 116.
Мирослав Бачев
Из гл 2 ИСТОРИЯ, ПРИЕМСТВЕНОСТ, СЪХРАНЕНИЕ
