Бог е Любов!

Концерт в един духовен център в Ню Йорк. Избрах тази снимка заради картината, която се вижда зад мен. На нея са изобразени символичните знаци на всички религии и духовни учения. Това много ме впечатли и е в тон с моите разбирания за вярата. В тон е и с Музиката, като един универсален език.
Прочела съм много книги за различните религии и духовни учения и съм разбрала за себе си, че в основата си всички казват едно и също „Бог е Любов!“
Извън концерните зали ми се случвало да свиря и в много църкви, храмове и духовни места по света. Всички съм ги приемала като свои, като части от един общ пъзел. В Америка има много унитарни църкви, където се събират хора с различни вярвания – общуват си, слушат музика и различни лекции, черпят се и съм си мислила, че светът не е толкова обречен, щом го има това!
Аз имах едно интересно духовно преживяване, когато напусках Мароко. Бях там една година на работа, много неща ми се случиха през това време, беше една бурна година от живота ми! Почувствах се приятно в арабския свят и бях добре приета. Когато реших да си тръгвам, не мога да си тръгна, всички ме дърпат назад: и ученици, и колеги, и шефове, мъжът ми дори буквално лееше сълзи. Родителите на някои от учениците ми казаха, че ще се молят на Аллах да направи така, че да остана. Стреснах се малко! Реших да отида в една джамия да се помоля – да благодаря за преживяното тук и да помоля да ме оставят да си отида. С право съм имала някакво усещане за опасност, защото на връщане към България преживях една голяма катастрофа. (За която бих могла да разкажа допълнително.)
Обявих на българите около мен, че търся местна жена, която е готова да ме вземе с нея на молитва, защото е забранено за друговерци. Бях изненадана от реакциите им – те бяха силно възмутени, как така аз, като християнка ще влезна в джамия. „Нима се отказваш от вярата си!?“ Съвсем не се отказвах от нея! Брей, какви защитници на вярата се оказаха тези мои сънародници, които не знаеха дори „Отче наш“!
Намери се една мароканка – финна жена, която ми гласува доверие и се съгласи да ме вземе на молитва. Даде ми една специална дреха „джеляба“, увих си главата с кърпа и влязохме в джамията. Там жените са отделно от мъжете. Всички сме рамо до рамо и ги чувах как усърдно се молеха – всеки за своите си проблеми и аз за моите. Молих се искрено и силно! Когато се разделяхме с жената, тя ми подари „джелябата“ за спомен и развълнувано ми пожела да стана мюсюлманка. Това за нея беше най-хубавото, което можеше да ми пожелае! Аз приех любовта й, прегърнах я и мислено й казах: „Няма нужда аз да ставам мюсюлманка, нито ти християнка. Нека си бъдем такива каквито сме си. Важното е, че се чувстваме близки и се обичаме!“ Пазя в себе си красив спомен от срещата ми с тази нежна и много близка на сърцето ми душа.