Споделено

КАТАСТРОФАТА – из Мемоари гл. 13

Иоана Стратева

Прибирам се от Мароко. Пътувам с един колега към летището на Казабланка. Самолетът е в полунощ и вече е тъмно. Излизаме от един по-второстепенен път за да се включим на междуградско шосе. Отдясно изскача джип и хвърчи насреща ни (карал е с 160 км. в час). Няма време никой да реагира. Сигурно всичко е станало много бързо, но не и за мен. Изведнъж попаднах, като в друг свят – странна тишина и всичко тече, като на бавни обороти. Виждам как колите се приближават бавно една до друга и един глас (?!) ми казва: “Ще се ударите, но няма да е фатално!” След това, като че някой ме изключи от щепсела и аз изчезнах…

Всичко това звучи много невероятно, но после прочетох доста информация за това, че на много хора в стресова ситуация им се е случвало да преживеят подобно нещо, което се нарича “хронална аномалия”. Лауреатът на Нобелова награда, химика и физика И. Пригожин говори за “собственото време” на всеки човек и това, че мозъкът в критични ситуации може да го управлява – да го ускорява и забавя. Това е един реален феномен, който се изследва.

Когато започнах да идвам в съзнание се размърдах и колегата ми се приближи да ме изкара от колата. Като че физически ми нямаше нищо!? (Невероятно, защото колите бяха смачкани!) Намирахме се на някаква поляна, имаше много хора, коли, шум, разправии… Питам го: “Къде сме, какво става, защо съм тук?” И най-важното… Аз не знаех коя съм?! Чувствах се, като едно животинче, което нищо не разбира от света около него, като изгубена в някакъв непознат космос. Той търпеливо ми обясняваше и ми повтори няколко пъти: “Ти беше в Рабат на работа и сега се връщаш в България.” Чудя се и се питам откъде знае той това, пък аз да не го знам?! Все едно се събуждаш сутрин и ти казват: “Сега е 2345-та година. Ти беше на Марс и сега се връщаш на Замята “Той ме качи в някакво такси и преди да затвори вратата, ми каза: “Шофьорът ще те закара на летището и ще те предаде на хора от българското посолство. Всичкия ти багаж съм го натоварил в колата. “Багаж?! Аз имам багаж?” Бях много изненадана и усетих, че ми стана много приятно да разбера, че притежавам някакъв багаж. Заинтересувано го попитах: “А какъв багаж имам?” Той ми изброи багажа и аз повтарях след него за да го запомня. Странно нещо, за което много съм мислила след това! Исках да си обясня доколко чувството за притежание е нещо значително в човешката психика. Аз не знаех коя съм, къде съм, но известието за “багажа” ми достави чувството на радост, че притежавам нещо!

Съзнанието ми постепенно се възвръщаше, но още ходех като сомнамбул. За да се кача в самолета, трябваше да се подпиша, че го правя на собствена отговорност.

Вече съм в София и си мисля, че нищо сериозно ми няма ,освен цицините по главата, които ми пречеха да спя. Но скоро и аз и всички около мен разбраха, че имам амнезия и трябва да отида на лекар. Отидох, направиха ми необходимите изследвания и… О, ужас!!! Изведнъж толкова се стреснах, че дойдох вече в пълно съзнание. Оказа се, че имам големи поражения в мозъка, че трябва да пия страшни лекарства за да не припадам, че няма да мога да свиря, да карам кола и че от сега нататък ще бъда инвалид. “По-добре да бях умряла!” си мислех. Бях на 60г. и бях на дъното на отчаянието, плачех горчиво и душата ми се гънеше от мъка. Сега накъде? Един ден, както си лежа и гледам безнадеждно в тавана изведнъж почувствах как цялото ми същество се разбунтува, скочих, ударих с юмрук и казах: “Не, не, не! Няма да бъда инвалид, няма да го допусна това, ще се боря със всички сили и ще се преборя, няма да се предам! Аз защо съм чела толкова духовни книги, защо е било всичко това? Нали е казано в Евангелието “Духът е всичко, плътта е немощна”! Хванах се за тази фраза и си я повтарях непрекъснато, повярвах в нея! Направих за себе си и за здравето си всичко, каквото знаех от хубавите книги, които бях чела, каквото бях “назубрила” сега започнах да го прилагам, но заложих главно на силата на Духа!

След шест месеца отидох на контролен преглед. Не бях взимала предписаните лекарства, но не давах обяснение на никого как се лекувам. Лекарят беше друг. Направи ми изследванията, замисли се и ги повтори. Аз се обезпокоих… После се изправи пред мен и ми каза: “Ами… няма ви нищо!” “Какво?!” Пристъпих към него ” Нищо ви няма, всичко е наред! “Пристъпих още една крачка: “Нищо ли ми няма?” и от вълнение започнах да плача. Не знам как се подпрях на рамото му. Той, нали е лекар все пак, виждал ги е всякакви, не се изненада много, прие го за естествено, прегърна ме, потупваше ме с ръка по гърба и казваше: “Спокойно, спокойно, всичко е наред”, а аз сладко и щастливо плачех на гърдите му.

Братски групи