Споделено

ЗМИЯТА

Иоана Стратева

Тези дни, като се разхождах из Витоша, видях на пътя една змия, беше още “замаяна” от зимата и можах да я поразгледам. Тя ме подсети за една интересна случка с моята леля Лили, която искам да ви разкажа.

Това било отдавна, преди около осемдесет години. Леля ми искала да посети свои приятели, които били на палатки на Рила. Решила да пътува сама за да се наслади по пълно на Природата. Вървяла си спокойно, качвала се нагоре, гледала наоколо, размишлявала по разни въпроси, които и там не я оставяли на мира и … по едно време забелязала, че е изгубила пътя! Нищо чудно, това на Рила се случва често, дори понякога и в живота може да се случи… Започнала тя насам – натам да опитва… на никъде не става! Било вече следобед, а да замръкнеш на Рила не е шега работа! Освен, че става много студено, но има и мечки, и вълци, и си е страшничко! Малко се поизплашила! (Ама сигурно не много, защото беше смела и самонадеяна) Какво да прави? Какво друго, освен да се моли, да търси помощ по “вътрешния си телефон”. И тя се концентрирала, включила “телефона” си в “мрежата” и изпратила едно мощно “SOS” в пространството! Природата е по-жива отколкото ни се струва, когато я помолиш със цялото си същество, Тя чува и ти отговаря. И ето, Природата я чула, откликнала и й изпратила на помощ спасител “по спешност” – първото възможно същество, което се намерило в този момент!

Дочуло се някакво прошумоляване!? Леля ми бързо отвoрила очи – на два метра пред нея стояла змия! (От ония, страшните, дето с едно клъвване могат да те върнат в Рая.) Тя замръзнала! И да беше мечка, щеше да е страшно, ама от змия човек изпитва някакъв библейски страх. Всичко друго изчезнало от главата й. В този момента в Битието били само тя и змията! Стояла известно време така неподвижно, змията стояла също. Решила да опита да се придвижи малко назад, на заден ход и полека-лека вдигнала крак, сложила крак, сменяла крак, всичко бавно, тихо, внимателно, концентрирано и успяла да се отдалечи на няколко метра назад. В следващия момент змията се хлъзнала бързо и наваксала дистанцията, точно, без промяна. Леля ми започнала пак отначало – придвижила се внимателно назад, но и змията се хлъзгала напред и всеки път се повтаряло същото. Започнал се един ритуален танц между нея и змията. Движели се така доста време, неизвестно колко, но кой ти гледа времето, та това е танц на живот и смърт. Понякога змията правила малки завойчета, чертаела някакви фигури, предизвиквала леля ми да й отговори на подаването, както е редно в един танц. В танца трябва да усетиш ритъма на партньора си, да предчувстваш накъде ще се завърти. Така е и в камерната музика. Понякога и леля ми политвала, чувало се пръщене на счупени клонки под краката й… „Дръж се,лельо, бъди достойна за партньора си, пази самообладание!“

И така известно “неизвестно” време, докато изведнъж змията се завъртяла и изчезнала! (Е, малко е невъзпитано така без да каже “Довиждане!” след толкова страстни танци, но може би е липса на домашно възпитание и горска етикеция.)

Леля ми изчакала малко за да се убеди, че “танцът” е завършил, въздъхнала и се огледала. И какво да види..?!? Тя се намирала на пътеката, тази именно пътека, която била изгубила!!! Чак тогава разбрала смисъла на танца със змията! Чак тогава разбрала, че това е било отговора на молитвата й! И благодарила, горещо благодарила и на змията, и на Този, Който я беше изпратил!

Искаше ми се в тон с този разказ да прибавя и една случка от моя живот ,но стана дълго и ще го отложа “за утре”, както казва Щехерезада.

Братски групи