Спомени за лагера на Рила от Николай Дойнов

През лятото на 1928 година, съвсем изненадващо и неочаквано, вместо да отидем на Мусала, както това ставаше предните години, чух, че Учителя нареди малка група братя и сестри да направим екскурзия до Йеди гьол. За мен това беше много странно, а името Йеди гьол чувах за първи път. Бях по това време свободен, имах възможност да отида и се присъединих към малката сформирана група. Тръгването стана някак безшумно. За водач на групата беше определен брат Симеон Симеонов, който бил ходил там и познаваше местата и пътищата из този край много добре. Пристигнахме в село Сапарева Баня и от там се отправихме по стръмните склонове на Рила, отначало покрити с борови гори, а нагоре с клекове, хвойна и трева. Вървяхме къде по пътеки, къде без тях, брат Симеон умело ни водеше. Изкачвахме се все нагоре, докато почнаха да се показват върхове, величави и импозантни, които се врязаха дълбоко в съзнанието ми. Вървях напред, потънал в смирение и благоговение пред това, което ми се откриваше. Най-после блеснаха пред очите ни езера - чисти и кристални, като сълзи, потънали в циркуси от минали ледникови епохи. Те изглеждаха, като олтари на величав храм.

 

Спряхме при Второто от Седемте езера. Там цареше една девствена красота. Езерото бе обградено с хълмове, потънали в зеленината на вековни клекове. На около 150 метра под нас, разположено на обширно плато, и също обримчено в клекове се намираше Първото езеро. Буйната река, която се изтичаше от горното езеро, хвърляше своите води на многобройни водопади към първото. Това беше гледка, която ме прикова със своята величавост. Горе, на източния бряг на Второто езеро, хълмът беше особено привлекателен, обгърнат от прегръдките на издръжливи клекове. Полянка, намираща се непосредствено до самото езеро, създаваше най-подходящи условия да се установим там на лагер. По онова време туризмът не беше навлязъл у нас със своите специални екипировки и ходенето в планината се провеждаше обикновено с онова облекло и обувки, каквито си носехме и в града. За палатки и някакви други удобства и туристически принадлежности не можеше и да се говори. Затова само буйният огън беше нашият закрилник и защитник срещу хладината, която цареше по тези високи места и която бързо се засилваше с настъпването на вечерния мрак. Прекарахме ден-два в почивка и недалечни обиколки, изпълнени в приятни и полезни разговори. Вечер буйният огън под звездното небе ни събираше. Времето беше хубаво, просторът над нас - ясносин и това ни даде възможност да приемем по-пълно цялата прелест на този рилски кът. Когато се върнахме на Изгрева и изляхме в цялата му сила нашия възторг от видяното и преживяното, у всички се събуди желанието следващото лято и те да дойдат. Създаде се подтикът, така започна нашето редовно летуване край езерото ЕЛ-БУР, както по-късно Учителя нарече второто от седемте Рилски езера. За превод на тази дума, на това наименование, Той даде: „Езеро на изпитанията”. Езерото, което беше под нас - първото езеро, Той нарече МАХАРЗИ, което ще рече „Голямата почивка”. Езерото над нас - третото, нарече БАЛДЕР ДАРУ, което значи „Онзи, Който носи благодат”. Четвъртото езеро си остана с името, което имаше БЛИЗНАЦИ. На петото, или както поради своята прилика на бъбрек, се наричаше БЪБРЕКА, Учителя даде името МАХАБУР, което ще рече Големият, Силният. Шестото нарече СЪРЦЕТО, а седмото - ШЕМ ХА, което преведено означава „Глава на Мъдростта”. Малкото, прекрасно, пълно с прелест езеро - по югоизточния склон на върха Харамията, нарече ЕЗЕРОТО НА ЧИСТОТАТА. Там отивах с най-голямо разположение. Спирах се, загледан в чудния релеф и девствената красота, вслушвах се в тишината, която цареше там. Човек се усеща като че ли навлиза в общество, изпълнено с мъдрост и внимание към него. Долу, вляво от това езеро, имаше друго. Със своите зелени води то приличаше на грамаден омайващ смарагд. Обградено от мъчно достъпни пропасти, то беше малко посещавано. Там цареше някакво тайнствено мълчание, покой, предразполагащ човека към дълбок размисъл и желание да проникне в непрогледните глъбини на Битието. Него Учителя нарече ЕЗЕРО НА СЪЗЕРЦАНИЕТО. Наистина, колкото пъти съм ходил там, всякога съм имал чувството, че потъвам в един тайнствен и чуден по своята загадъчност свят - свят на чистото, на възвишеното и светлото. Свят, в който мисълта търси и намира допир с разумни и възвишени същества.

 

Редовното ни летуване с Учителя на Рила при второто езеро, всяка година от средата на месец юли до края на август, започна от 1929 година до 1939 година включително, с едно прекъсване от две години - през 1933 и 1934 не летувахме на Рила. За причините на това прекъсване ще кажа по-нататък.

 

Да се организира едно летуване на Рила за няколкостотин души на височина 2200 метра, където няма нито хижа, нито даже някакъв заслон; да се изнесат хиляди килограми багаж и да се осигури едно непрекъснато снабдяване с продукти по стръмните склонове на планината, където не можеше да се говори за някаква по удобна пътека, а имаше само следи от такава тук-там; да се предвидят всички сечива и инструменти, необходими за едно нормално съществуване на летуващите, беше една сериозна и отговорна задача. Столовата, която имахме на Изгрева, играеше ролята на една много важна и необходима изходна база. Що се отнася до отчетността в организирането на цялата кампания, беше много просто. На всеки един от летуващите се откриваше партида в един голям тефтер, а ако е семейство - на главата на семейството. Тази канцеларска работа се водеше от рядко прецизната и добросъвестна сестра Буча Бехар, учителка по професия и писателка. В партидата се отбелязваха всички сметки - килограмите на багажа, превозните разноски, броят на дните, прекарани горе, разноските по обедите, които се разпределят по равно на всеки столуващ, както и съответният дял от общите разноски, каквито при такива случаи всякога има. При тръгване още, щом всеки се запише в тефтера, правеше встъпителна вноска, а когато дойде време да се връща, идваше да си урежда сметките. На конярите също водехме партида, където се отбелязваха всички пренесени багажи. С тях бяхме уговорили да им се плаща на килограм изнесен товар или на кон, ако някой ползваше такъв. Отношенията ни с тях почиваха на пълно доверие и добросъвестност, което извънредно много ни улесняваше. След изкачването на багажите и хората, започваше настаняването им, което се съпровождаше с усилен строеж на палатки, кухня и продоволствен пункт, какъвто всякога имаше и всякакви други общи съоръжения, необходими за голяма група летуващи. Използвахме конярите и за докарването на продуктите, предимно от Дупница. Тогава там имаше голямо изобилие на всякакви продукти - хляб, плодове, зарзават, бакалски стоки и всичко, от което имахме нужда.

 

През първото летуване на Рила в 1929 година, групата беше около 60 души. Багажите и хората се превозиха по влака от София до Дупница. От там багажите с камион - до село Сапарева Баня, а хората - кой как можеше, предимно пешком, изминаваха 14 километра път. От селото наемахме магарета и коне за изнасяне на багажите. Това, разбира се, беше доста сложно и неудобно. Но трудностите са, които карат човека да мисли, да търси и намира. „Похлопайте и ще ви се отвори” - казва Христос. Затова през следващите години, благодарение на мислене и търсене, идваха и все по-добри условия.

 

Приближаването на времето, когато ще тръгваме за Рила, се съпровождаше всякога от приятно оживление всред приятелите. Обмисляше се и се разискваше върху придобития опит, за по-добрата ни организация и транспорт дотам, а също и за някои улеснения в живота ни там. На първо място най-важен беше въпросът за покрив над главите ни и за защита от неочакваните климатични изненади. Вятър, дъжд и хлад, такива изненади, особено в началните дни на нашето идване, често ни спохождаха. В първите години този въпрос се разрешаваше, като всеки си правеше примитивен навес от случайни платнища, но това беше крайно незадоволително. Наистина платнищата, с които военните си служеха, бяха едно добро разрешение, но нито такива, нито нещо подобно се намираше на пазара. Не знам на кого, но беше някоя умна глава, озарена от проблясък, на която дойде идеята да се правят палатки от дебел, бял памучен плат - американ, какъвто тогава в изобилие се намираше по магазините. След направата палатката се импрегнираше с парафин, разтворен в бензин. Резултатът беше неочаквано добър. Направените по този начин палатки издържаха на всички изпитания. И при най-силен и проливен дъжд, те не пропускаха. Бяха закътани, направени отдолу с под, създаваха сигурност. Това беше един голям успех за нашето летуване на Рила. Намериха се сръчни сестри шивачки, които по указание на опитни в палатковото кроячество хора, направиха няколко модела, за да може всеки по свой вкус и нужда да си избере. И когато отидехме на Рила и ги построявахме по склона на езерото, гледката беше красива с накацалите, като пеперуди бели подслони. Така този най-важен въпрос, беше сполучливо разрешен.

 

Не по-малко важен въпрос беше транспортът на багажа и продоволствието на бивака. Следващото ни отиване беше направено с камиони от София до село Сапарева Баня. Малкото площадче там беше изходната ни база за изкачването в планината. Стоварвахме багажите и почвахме да търсим селяни, които имаха магарета и коне, за да ни изкарат багажа горе. Едно такова събитие, като нашето пристигане в затънтеното и глухо по онова време село, бързо намираше отзвук и хората се вълнуваха. Селяните бързаха да използват момента, за да изкарат по някой и друг лев. Затова те сами идваха със своите добичета, за да си предложат услугите. Разбира се, тези селяни в многото случаи използваха нашето затруднение и нерядко искаха сравнително висока плата. Това беше съпроводено често пъти с не дотам приятни пазарлъци. Но накрая всичко се уреждаше благополучно и керванът с багажите тръгваше по стръмните и каменливи пътеки, а някъде и без пътеки, нагоре по очарователната Рила.

 

Между нашите сестри имаше една, така да се каже, малко сбутаничка. Бедничко, скромно облечена, незабелязано се движеше около нас. Никой не и обръщаше внимание, беше нещо като че ли второ качество човек. Наричаха я Мария Захарната, а някои - Шекер Мария. Това име й бяха прикачили, защото живееше някъде към захарната фабрика, в малка скромна стаичка, както разбрах. От какво живееше и от какво се препитаваше тази наша сестра, не можах да разбера и не съм имал смелостта да я запитам. Имаше някакъв дефект в гърлото и говореше хрипкаво. Въпреки всичко, аз обичах да се срещам с нея и да разговарям, най-много заради качествата, които неподозирано за никого, тя имаше. Едно постоянство, което ме възхищаваше. Сутрин, в зори, през студените зимни дни, загърната, пъхнала ръце в ръкавите, гледам я пристига на Изгрева за беседа. Лошо време, извинителни причини, за да не дойде в тъй ранните часове на беседа, за нея нямаше. „Е, Миче, как дойде чак от Захарната? Толкова рано трамваи няма!”, закачливо я подхващам аз, като я видя да идва. Тя се изправи, сериозно ме погледне и каже: „Аз, брат Николай, идвам пешком, като тръгна в три часа сутринта и в пет съм тука.” Беше словоохотлива, когато намереше отзивчива среда, какъвто бях аз за нея. Подхващаше такива мъдрости, с такава дълбочина, че наистина се смайвах от пътя, по който е минала, за да стигне до тях. Тя всякога редовно идваше на Рила. Щом слезем обаче в Сапарева Баня, Мария изчезваше. Аз, който поех грижата да не би някой багаж да остане ненатоварен, или пък някой да изостане, изчаквах всички и всичко. Първия път осезателно се разтревожих от нейното отсъствие, не я видях да замине нагоре, пък и багажът й стоеше на площадчето още. Но когато разбрах загадката на нейното изчезване, бях поразен от тъй практичното разрешение, което тя беше дала на един въпрос, който остро вълнуваше в този момент всички останали, хората от тъй да се каже първо качество. След като всички си заминаха и аз чакам с нетърпение при нейния багаж, Мария се задава усмихната от една странична уличка и държи в ръката си въже, на което е вързано магаре. „Къде ходиш, бе Мария!” -с престорена строгост я подхващам аз. Тя се спря, погледна ме сериозно и невъзмутимо и, с наставнически тон като старозаветен пророк, каза: „Аз, брат Николай, не се натискам и тревожа като вас с тези селяни да ги моля да ми прекарат багажа и да им плащам толкова много пари и за отиване, и за връщане. Купя си едно магаре, закарам си с него багажа. То цяло лято пасе горе край езерото хубава тревичка, пък и корички и залъчета хляб за ярмичка - колкото щеш. Храня го добре, почине си и то с мен, изкара един курорт и накрая магарето се ободри, оправи се, лъсне му се козината, та ела да приказваш с мен за цената му. Като свърши летуването, докарвам си с него багажа отново тук и продам магарето, и то с голяма печалба, защото в цялото село такова хубаво и охранено магаре не може да се намери. Така летуването ми на Рила излиза без пари, без разправии, тревоги и неприятности.” Мълчах, слушах и се възхищавах от практичността на тази наша сестра, уж някак пренебрегната от боговете. Като си спомних и народната мъдрост: „За слепите птички, Господ се грижи.” Тогава да се продаде и купи едно магаре беше по-лесно, отколкото това сега може да стане.

 

Само малко по-късно въпросът за пренасянето на багажите и снабдяването ни с продукти за изхранването на лагера намери своето идеално разрешение в лицето на един влах, който живееше край Дупница в махалата Бешик. Този човек бай Янко, имаше около десетина коня, здрави, послушни, свикнали на тежки товари из стръмните и каменливи балкански пътеки и се занимаваше с пренасяне на дърва и разни товари из Рила. Той имаше една необичайно правилна физиономия, неприсъща на хората от тези малцинства. Умен, честен, внимателен, в него нямаше и нотка от някаква алчност и жажда да използва чуждите затруднения. Услужлив и добър във всяко отношение, той имаше много голямо умение в своята професия като кираджия. Бай Янко се приобщи към нас, като наш брат, и при нашето летуване всякога ни беше на разположение със своите неуморни кончета. С това беше разрешено и второто голямо затруднение. Когато се натрупваше повече багаж, той го изнасяше на няколко пъти и нямаше нужда всеки да следи за багажа си. След изнасянето на багажите изкарваше непрекъснато и продукти.

 

За всеки бивак водата и дървата са не по-малко важни условия. Гората от клекове наоколо разрешаваше въпроса за горивото. А водата? Отначало за всички нужди черпехме вода от езерото. Учителя обаче не беше много доволен от това разрешение. Един ден Той взе със себе си пет-шест души млади братя, заобиколихме по самия бряг на езерото и достигнахме там, където рекичката се вливаше в него. Учителя се огледа наоколо, огледа високите върхове, големите скали, оставени от ледниците, и като посочи зелената трева до една от скалите, недалеч от поточето, рече: „Тук има вода.” Донесохме инструменти, разкопахме на десет-петнадесет сантиметра и действително излезе вода. Разкопахме и по-дълбоко - бликна обилна вода. Съвършено чиста. Каптирахме я и я отведохме напред, за да тече известно време на открито и да се огрява от слънцето. С нас имаше един брат опитен каменоделец, той издяла от парче берковски мрамор, което беше донесъл, чучур във формата на две насочени ръце. От тях изтичаше водата, затова чешмата нарекохме „Ръцете, които дават”. Около нея работехме с голяма любов всички. Донасяхме плочи, красиви камъни от върховете и горните езера. Наистина, чешмата стана красива със своята специфична архитектура. Дълго време още братята и сестрите, като намереха някой хубав камък, го донасяха за разкрасяването на чешмата. Разхубави се още повече, като накичена младоженка, не само чешмата, но и мястото около нея. Учителя участваше в работата и в най-малките й подробности. И когато няколко братя донесоха два големи камъка от млечен кварц, Той посочи мястото къде да се поставят. Големият камък нарече „царят”, а по-малкият – „царицата”. Царят не беше се още оженил и като турихме по-малкия камък, Учителя рече: „Ето и царицата дойде”. И наистина, това събитие стана скоро, не след много време.

 

По-късно излизането ни на Рила започна да става от село Говедарци по долината на Искъра, откъдето беше по-удобно и по-добре. За тази промяна на маршрута ни, голяма заслуга имаше брат Славчо Славянски, който беше добре проучил пътя и с право определи и предложи да минаваме от там. Този брат даваше своя голям принос в организирането на Рилското ни летуване.

 

Животът ни на Рила протичаше в много голямо, богато и пълно със смисъл разнообразие. Сутрин в зори от своята палатка Мария Златева-Мичето, една много добра наша цигуларка, изсвирваше с голяма топлота и мекота подходящата за случая братска песен „Събуди се, братко мили”, дадена от Учителя. В тишината на утринното зазоряване тази песен прозвучаваше като някакъв вълшебен зов към събуждане, като подтик към светлина и живот. Ставахме и се отправяхме мълчаливо към Молитвения връх, за да посрещнем Слънцето и да чуем утринното слово на Учителя. Молитви, песни и беседа. След това като привърши всичко, се връщаме обратно към лагера, обновени, освежени, с нови идеи и мисли, получени от утринната беседа. Тихите приятни разговори помежду ни в краткия обратен път запълваха прелестта на утринните ни часове. Едно приятно оживление в лагера сочеше грижата около закуската и след това внимание към стомаха, за което Учителя казваше: „Яденето е най-важната работа!”, тръгвахме към някои от прелестните места, които бяха оценени от Учителя, че дават всички условия да си направим утринната гимнастика и Паневритмията.

 

Едно от тези места беше на обширната поляна край първото езеро. Отиването там имаше и една чисто практическа задача, след упражненията всеки вземаше според силите си дърва за огъня. Там ги имаше в голямо изобилие. Това стана особено необходимо, когато взехме решение да запазим клековете около бивака. Край третото езеро беше също приятно. Изгледът към Харамията и отвесните скали край Близнаците създаваше обстановка на нещо величаво, тайнствено, неземно. Отивахме за упражнения и край петото езеро Бъбрека или Махабур. Широкото пространство на платото там внасяше у нас усещането за необятност и простор, едно разширение и освобождаване от ограниченията, които са присъщи на физическия свят. Но най-често за упражненията и Паневритмията ходехме край езерото на Чистотата. Това място не се посещаваше от хора - беше девствено и чисто. Неговата околност с издигащия се на югозапад, устремен към небесата връх Харамията, скалите към седмото езеро създаваха изключително богати на форми релефи. Една лекота, една приятност от чистотата, която цареше там се чувстваше от всички. Високото плато, където точно си правехме упражненията, създаваше голямо отдалечаване на хоризонта, а това обогатяваше и разнообразяваше гладката. В бивака оставаха дежурните, които имаха грижата да приготвят общия обед.

 

По тези, пълни с очарование и прелест места, наредени в кръг по двама, а в центъра - малкият оркестър, който всякога имаше възможността да се сформира тук, заедно с Учителя играехме чудната по своята мелодия и движения Паневритмия. След това приятните и полезни разговори, опиянението да ходиш, да гледаш девствения релеф пред теб, да споделяш с приятели и да се чувстваш потопен в едно приятно и хармонично общество - всичко това задълго ни задържаше по тези места. Някои почти до обед прекарваха в съзерцание на богатите форми, създадени от Божествения Архитект, които като ги гледа човек с по-възвишено чувство, оживяват, населени с мили, разумни Същества.

 

Останалото време на деня, като се изключи малката следобедна почивка, прекарвахме из околността, където се грижехме, доколкото може да облагородяваме обстановката, като правехме пътеки, мостове над потоците, но най-вече - чешмички на бликащите кладенчета и извори. Учителя имаше особено отношение към изворите, едно особено уважение и благоговение към водата, този единствен течен минерал, есенциален продукт на минералното царство, продукт, без който животът тук на Земята не може да се прояви. Водата е една загадка по своето съдържание, продукт на някаква висша разумност в Природата, разумност, изпълнена с Любов и пожертвувателност, защото носи живота и безропотно приема всички мръсотии, създадени от всички същества. Тя е способна да премахне всички пречки пред вливащия се в нас живот. За това нейно качество Учителя казва: „Аз не познавам по-голямо лекарство от водата.” Но, разбира се, ние още не я познаваме. Тя не е само съединение на водород и кислород, в това съединение има и нещо все още неразбрано, неосезаемо.

 

Немалък дял от времето се използваше за приятни и полезни разговори. Особено през почивките, когато ходехме или работехме. Учителя беше всякога с нас и щом спрем, веднага Го наобикаляхме и почвахме непринудени разговори. Брат Боян Боев беше неотлъчно с Учителя и мисля, че голям дял от тези разговори, а може би и всичките, той като добър стенограф, е записал.

 

Брат Боян Боев беше един от изтъкнатите братя на Изгрева и затова заслужава да се каже нещо повече за него. По външен вид приличаше на човек от далечния Изток. Имаше среден ръст с много интересна глава - голямо чело с развити философски центрове, а под тях, центърът на паметта развит в най-висша степен. Това му даваше възможност да има изключителна памет и го правеше един вид „живата архива на Братството”. Нямаше случка или събитие, станало в Братството или около Учителя, за което той в подробности да не ви разкаже кога, къде и как е станало. Беше винаги около Учителя и записваше всичко, казано от Него. Беше много начетен и по всички въпроси можеше да ви отговори академично и изчерпателно. Владееше европейските езици и най-вече - немски. Завършил беше естествените науки в Германия, където се запознал с антропософа Рудолф Щайнер. В един разговор с него Щайнер му е казал за Учителя в България. Тази му връзка със Щайнер оформя стремежа му към окултизма и устрема му към неговото по-задълбочено изучаване. След завършването на университета там, той се връща в България, където за известно време става учител в град Панагюрище. След завръщането си в България, той става най-усърден ученик - последовател на Учителя. Идва в София и след кратко пребиваване в града се заселва на Изгрева. Той беше един от най-популярните братя в Братството не само със своите познания по всички въпроси и особено добре по окултните, но и с готовността си винаги да бъде полезен на всички, които се нуждаят от нещо. Със своето умение като педагог, той подготви много братя и сестри задочно да завършат своето образование. Владееше не само естествените науки, но и всички - математика, физика и кои ли не.

 

На Рила в тези излизания извън бивака аз взимах по-малко участие, защото бях изцяло погълнат с уреждане на снабдяването, продоволствието и ред други задачи, свързани с ежедневието. Носеше се славата на някои братя и сестри, които със своята дейност и трудолюбие допринасяха най-много за направата на ценните придобивки, които облагородяваха бивака и околностите му. На първо място беше името на брат Пеню Ганев - един едър, снажен, пълен с енергия и живот брат. Той беше и много способен фотограф, правеше постоянно снимки и вярвам, че у него се съхраняват много ценни от тях, показващи живота ни на Рила. Много добър фотограф и с голям художествен усет, беше и брат Васил Искренов, който впоследствие потъна из широкия свят. Тези снимки допринасят много, за да се покаже по-нагледно животът ни Рила, през онези светли времена от великата епоха. Учителя понякога шеговито подхвърляше на тези фотографи - да снимат и мъглата, която не рядко ни беше гостенка.

 

След вечерята буйният огън създаваше една приятна и тържествена обстановка. Дърва имаше в изобилие навсякъде. Насядали около огъня, ще дойде Учителя, почваше се разговор с Него, пееха се песни; имахме добри музиканти инструменталисти, които даваха концерти, а над нас - чудното, красиво, звездно небе. Звездите - очите на ангелите, както са ги наричали древните мъдреци - поради височината, на която бяхме и от кристално чистият въздух, който имахме, те блестяха особено ярко и привлекателно. Като ги гледа човек, не може да не долови един шепот, пълен с нежност и мъдрост. Ето къде е причината, че във всички древни религии, без изключение, е имало едно уважение и благоговение към звездния мир, наблюдаван в атмосфера чиста от прахове, пушеци и изпарения, а това е създавало устрема да се изучава този мир и да се търси смисълът на всичко, създадено от Бога. Защото в Природата има едно велико Единство, една връзка между всичко съществуващо в нея. Така са се създали Астрономията и Астрологията, която търси връзката и отношенията на звездите към Земята и живите същества на нея, на първо място човека... Така, в един друг свят, прекарвахме до късно през нощта. На утрото почваше пак отново пълния със смисъл и разнообразие живот.

 

Вярно е, че водата е много важен елемент в живота на едно общество и въпросът с водата трябва да намери своето най-добро разрешение. Изворчето, което открихме в горния край на езерото и на което, както отбелязах, бяхме направили чешмичка, на някои се виждаше, че е далеч. Учителя всякога е подсказвал, че носенето на вода е едно полезно за здравето и приятно упражнение, сега имахме повод за прилагане на това упражнение. Ако всеки донасяше поне по веднъж през деня вода, големите нужди от нея за бивака напълно се задоволяваха, още повече че разходката край езерото, където минаваше тясната пътечка беше много приятна. Но някои от братята и сестрите, по моя преценка, искаха да минат за много практични и направиха от снабдяването с вода голям въпрос. Занизаха се ред проекти за разрешаването му. Разбира се, и аз бях готов с един проект. Той беше следният: да се направи една по-широка и удобна пътека, за да може по нея да минава буре, прикрепено на количка с две кола - такава, каквато ползвахме на Изгрева за тази цел, преди там да дойде водопровода. За реализирането на този проект пречеха някои скали, между другото и една по-голяма, която би създала големи трудности при прокарването на такъв път. Един ден група братя и сестри сме се събрали около Учителя и отново се повдигна въпрос за водата. Бях близо до Него и разпалено, полу на шега изложих моя проект, защото знаех, че тези скали освен с взрив не могат другояче да сторят място на една такава пътека, а с такава работа, разбира се, ние не бихме се занимавали. Когато стигнах до взрива, Учителят леко се усмихна - искаше да ми каже колко далеч съм отишъл. Усмихнах се и аз и сложих проекта за взрива в архивата. Знаех, че Учителя не обичаше да осакатяваме дадените от Природата форми без особено належаща нужда. В Природата съществува едно разумно и хармонично Единство между формите, създадени от минералния свят, въздуха, водата, растенията, животните и човека. Това единство изисква създадените от Природата архитектурни форми да се пазят, да има чистота на въздуха и водата, да се запазват естествените насаждения от растения, разпространението на животинския свят. И човекът само при крайна необходимост може да се намесва в това единство, като го прави най-внимателно и с най-малък ущърб. Събудилият се сега устрем у човека към обладаване на всички блага на Земята, тази негова безпределна лакомия, го тласкат към най-жестоко ликвидиране на това единство, което непременно ще се отрази зле на човешкия род.

 

Едно частично разрешение на въпроса за водата се получи, когато малко по-късно нашият много добър майстор дърводелец и човек с богати идеи, Боян Златарев, със съдействието и на други братя, направи лодка, с която пренасяхме през езерото вода от изворчето. Но това по-скоро беше романтика, отколкото разрешение. Основно остана пак носенето на вода на ръце.

 

Много важен въпрос беше също и банята. Водата в езерото беше студена, пък и, както разбрах, Учителя не искаше да се използва тя за къпане. Студената вода Той не препоръчваше да се употребява нито за пиене, нито за миене, а още по-малко за къпане. Нашият брат Димитрий се зае с тази задача. Той беше човек не само с изключителни и всестранни способности, но и с богати идеи и находчивост. Беше техник във всяко направление: строителство, водопровод, електричество, фина механика, часовникарство, груба тежка механика, правене на музикални инструменти. Беше си направил с похвално майсторство цитра, на която свиреше и изнасяше номера, когато имахме концерти в салона. Повредили се нещо из тъй разнообразните приспособления, задоволяващи нуждите на човека - тичайте при брат Димитрий. Той беше всякога готов с радост и разположение да направи услугата, и то с най-голяма вещина. На Изгрева се беше преместил от нашето първо общежитие и си имаше отделна самостоятелна дъсчена къщичка, където живееше. В отделно помещение си беше устроил работилница. В нея човек можеше да намери всички видове инструменти, за всички занаяти, като се почне с часовникарството и се свърши с тези за правене на клинци и подкови. Този именно наш брат направи под езерото баня за чудо и показ на всички. Там, където се изтичаше водата от нашето езеро, той отдели с тръби част от водата, като я откара далеч от изтичащата се рекичка. В едно помещение, изградено от плътни импрегнирани платна, той направи някакъв самовар, по съвършено нова система, негова идея, основана все пак на принципа на бойлерите, където само с много малко дръвца за кратко време се получаваше гореща вода; в специална камера, тя се разстудяваше по желание и чрез един душ се получаваше непрекъснато необходимата струя. Всички приспособления, необходими за банята бяха така умело направени, че ти беше приятно да се изкъпеш в нея. Така нашият скромен, тих и мил брат Димитрий беше дал своя голям принос за общия братски живот на Рила. За съжаление по-късно, съвсем неочаквано и много набързо, той си замина за онзи свят, като остави една празнота в братските среди. Спомням си последния ден от земния му живот. Трябваше ми някакъв инструмент, разбира се, не можех да отида другаде, освен при брат Димитрий. И друг път съм ходил за такава услуга при него, никога не ми е отказвал, но всякога с една престорена строгост ще ми каже като го подава: „На, вземи го, и щом свършиш, веднага да ми го донесеш”. Този път той ми подаде инструмента с такава топлота и любезност без каквито и да е било забележки, че това ме изненада и трогна. Навярно е предчувствал, че повече няма да му трябва. Набързо привърших работата си и веднага му го върнах. Лицето му сияеше от топлота и любезност, благодарих му от все сърце и се разделихме. Само няколко часа след това, с потресаваща изненада, разбрах, че е бил извикан пред вратата на свети Петра. Навярно и там е имало нужда от спешна, неотложна поправка в сложните механизми на отвъдния свят. Мир и светлина на душата му.

 

Стане ли в лагера нужда за някаква работа или строеж на помещения, каквито правехме за склад или за кухня, се търсеше брат Гради Минчев. Тъй наречената суха зидария, без вар, цимент и пясък, каквито строителни материали там нямаше, беше специален майсторлък, който той владееше до съвършенство. Този брат - един гигант, висок, два метра и нещо, с големи ръце и крака, каквито никой друг нямаше, беше станал между другото причина за създаването на много комични истории, които на друго място ще опиша. Милият и симпатичен брат Гради, с едно присъщо само на големите майстори темпо, пристъпяше към своите задължения като строител за нуждите на Рилския бивак. Особено много допринесе и добре се прояви той, при строежа на нашия заслон кухня, който беше крайно необходим. В дъжд, мъгла, вятър, пек, трябваше някъде на закрито да се приготви храната за тия няколкостотин души, които вече бяха в лагера. Пък и много пъти пристигаха братя и сестри при дъждовно, ветровито и мъгливо време. За тях беше нужно, първо отмора на закрито, пък и някоя чаша чай или гореща вода. Случваше се и конете с багажите и продуктите да пристигнат в такова време. Проектът за заслона беше готов и работата по него започна. С камъни, каквито имаше наоколо в изобилие, под ръководството на Гради и други опитни в строителството братя, зидовете само за няколко дни бяха готови. Всички останали братя и сестри помагаха във второстепенните работи. Учителя, както навсякъде, където се правеше нещо за подобряване живота ни на Рила, така и тук неотлъчно присъстваше и умело, някак негласно, даваше напътствия в изпълнение на поставената задача. Покривната конструкция направихме от борови дървета, които взехме от една изгоряла гора под Молитвения връх. От пожара те бяха изсъхнали и стояха безмълвни и прави. Отрязахме ги и на ръце ги занесохме горе. С тях и някои по-дебели клекове направихме конструкцията. Когато дойде въпросът за самото покриване на заслона, тук вече аз имах решаващата дума и изпълнение. В моя роден град по онова време всички къщи бяха покрити с плочи, извадени от околните баири, където ги имаше в изобилие. Вярно е, че не бях правил покрив с плочи. Но много често съм се заглеждал в тях и съм разбирал принципа, по който те се нареждат. Към петото и шестото езеро имаше такива плочи. Едни гладки, тънки и крайно удобни за такава нужда. Само няколко отивания от всички в лагера и плочи бяха донесени в достатъчно количество за целия покрив. Учителя и Той с нас носеше плочи. С помощта на някои братя и сестри наредих плочите и покрива на заслона беше напълно готов. Самият заслон беше широк около четири метра и дълъг около осем, можеше да побере 40-50 души. Направиха се вътре огнища, подът се постла също с плочи и кухнята на лагера беше вече на-пълно готова, за да поеме своите много сериозни задължения. Там всякога имаше хора и цареше едно приятно оживление. Беше не само кухня, но център откъдето човек можеше да получи всички информации и новини. Там спираха и конете, които докарваха продуктите, а също и групите, които идваха. Тяхното пристигане беше събитие. Още отдалеч се виждаха, тежко натоварените, бавно пристъпващи коне, които носеха храната - живота на този свят.

 

На планетата Земя обаче се раждат и хора проводници на тъмните, злите сили в природата. Те търсят да унищожат, да премахнат, да спънат, това им доставя някакво задоволство. Имал съм случаят много пъти да ги срещам и да наблюдавам техните прояви. Те докарват всички злини и нещастия, всичките страдания на човешкия род. Още на другата година голяма част от този заслон беше разрушен. Направен с такива усилия, полезен не само за нас, но и за всички проходящи в този край, полезен при лошо време и за самите тях, които го разрушиха. Защо го направиха? За да изпълнят една директива на злото, на което те бяха слуги. Злото, за да живее, трябва да руши. Доброто, за да живее, трябва да гради.

 

Между нашите приятели, имаше майстори от всички професии и то от най-висока класа. Всички нужди намираха лесно своето разрешение. Изящните изкуства също бяха добре застъпени - художници, поети, писатели, но най-много бяха музикантите. Музиката се ползваше с най-голямо уважение при нас. Сутрин, когато си правехме упражненията - Паневритмията, в центъра на колелото се събираше цял оркестър. Лагерът на Рила беше едно напълно оформено, пълноценно във всяко отношение общество.

 

Хубавите, приятни и топли слънчеви дни ни носеха едни грижи и преживявания. Имаше обаче и нещо интересно в мъгливите и дъждовни дни - те създаваха впечатления, които ни подтикваха към по-друга чувства, мисли и грижи. Беше много интересно да се наблюдават в облачните дни игривите и плавни движения на облаците. Дъждът на талази пристъпваше и носеше своята обилна и оживителна влага - капки, наситени с енергия и живот. При буря, когато понякога ни спохождаше, беше интересно да се следят странните движения на палатките. Като че ли някакви неземни същества играеха екзотични танци. При една такава буря, една сестра идва при мен и ми казва: „Вятърът люлее много силно палатката на Учителя и трябва непременно да се стегне с допълнителни въжета!” Аз веднага станах и отидох там. Гледам Учителя вън от палатката. Бурята бушуваше и люлееше по всички възможни направления палатката. Когато доближих до нея с желание да направя нещо за нейното укрепване, Той ми подаде едно дълго въже, което държеше в ръката си и ми каза: „Ще вържеш палатката така, че да не режеш въжето” С помощта на брат Петър Шишков, един много мил и симпатичен брат, бивш капитан на параход, вързахме палатката, без да режем въжето. Една топла и приветлива усмивка по лицето на Учителя ми показа, че задачата беше решена образцово.

 

Нашето установяване на бивак в този прелестен кът на Рила обърна вниманието на хората от света към него. Почнаха разни кроежи за направа на хижа и използването му за разни други цели. Един ден, както всякога, се бяхме събрали пак около Учителя в разговор. Изведнъж Той прекъсна течащата тема на разговора и каза: „Къде другаде можем да направим лагера?” Всички мълчаха, изненадани от тъй неочакваните Негови думи. Бързо се опомних и отговорих само аз: „На първото езеро.” Учителя ме погледна, но нищо не каза. Други предположения нямаше. Така този въпрос нито се разисква, нито получи някакво разрешение. Първото езеро със своята прелест, форма и размер, широката поляна край него, даваща простор, с обилието на дърва всякога ме е привличало и съм го ценял като най-добро място за един бивак на много хора. Пък е и един добър изходен пункт за отиване из красивите области наоколо. Затова предложих там мястото за един нов бивак. След малко мълчание, Учителя продължи разговора на текущата преди това тема. Явно, нашият бивак беше застрашен от пристъпите на хората от света.

 

Така ден след ден, течеше пълният с богато разнообразие и смисъл живот в чудната природа около седемте Рилски езера. Понякога си устройвахме и по-дълги и по-далечни екскурзии, по за цял ден, до връх Дамга, Калинините върхове и другаде. Към края на месец август бивакът се вдигаше. Всички ние, вече обновени, пълни с енергия, живот и богати с впечатления, се прибирахме. Тези богатства ни хранеха през цялата година, до следващото лято.

 

За да се опише живота ни на Рила, тъй неизмерим в своето величие, бе невъзможно да се обхване и изрази само от едного от нас. Всички, които са прекарали там, трябва да дадат израз на преживяното, на впечатленията, които са приели, на богатия емоционален и мисловен мир, в който са били потопени. Тогава едва ще можем да дадем една по-пълна картина на общия братски живот, прекаран на Рила с Учителя.

 

Редовните ни летувания на Рила продължиха през 1929, 1930, 1931 и 1932 години. В края на летуването ни през 1932 година някой си, потънал в еснафска дребнавост критикар, казал, че летуването ни на Рила било много скъпо. Това нещо, като се има предвид идеалната организация и безкористното обслужване от братя и сестри, беше съвсем невярно. Но тази неуместна и безпочвена забележка беше приета с голямо огорчение и Учителя нареди през следващата 1933 година да летуваме на Витоша, в местността „Яворово присое”. За там минавахме през село Бистрица. На това място прекарахме и през 1934 година. Там прекарвахме по същия начин, както на Рила, но съвсем вяло. Може ли да се сравни величавата и импозантна, пълна с мистика и чар обстановка при Седемте рилски езера, с полянката на „Яворовото присое”? Не, ни най-малко! Не може и да се говори за някакво сравнение. След летуването ни през 1934 година там, Учителя каза: „Че то летуването ни на Витоша не излезе по-евтино от това на Рила!” Затова през следващата 1935 година всички с възторг и голяма радост разбрахме, че отново ще летуваме на нашата обична Рила, при второто от Седемте езера. От тази година започнахме да минаваме през Самоков и село Говедарци. Път, който се оказа по-удобен. За заслугите на тази промяна вече споменах. Общото ни летуване с Учителя продължи до 1939 година включително. През тази година имаше най-много посетители. Имахме и много гости от чужбина, най-вече от франция, Латвия и други страни. През 1940 година - вече военна година, бушуваше Втората световна война - общ бивак на езерата не е имало, но Учителя с малка група е прекарал там шест дена от 14 до 19 август.

 

Към първенеца на нашите планини - Мусала, Учителя имаше особено разположение и макар че от 1929 година започнахме да летуваме на Седемте рилски езера, Той обикновено, след като се завръщахме, било през септември или началото на октомври, с малка група приятели, предприемаше екскурзия до Мусала. Ето тук описание на една такава екскурзия, станала между 5 и 9 октомври 1938 година, дадено от Боян Боев, който е присъствал на нея:

 

„На 5 октомври Учителя тръгна на екскурзия до Мусала, заедно с шест души наши братя, между които бях и аз. Тръгнахме от Изгрева в пет часа сутринта. В шест и двайсет минути бяхме в Чам-Кория. От там потеглихме в девет часа за Мусала. В три часа и двайсет минути след обед бяхме на хижа Мусала. На другия ден в три часа сутринта потеглихме за върха. Бяхме взели със себе си един от онези фенери, с които си служехме на Езерата. Той добре осветяваше пътя. Гледката беше вълшебна. Светлината хвърляше дълги сенки от канарите, които в своето движение създаваха някаква неземна тайнственост. Върховете се очертаваха пред нас на фона на тъмносиньото небе, по което звездите блестяха като едри брилянти. Как всичко беше мистично! Като че ли бях в друг свят, проникнат от мълчание, светлина и чистота. Ето го голямото средно езеро, ето го и Окото - свещеното езеро, при самото подножие на Мусала. То е най-високото езеро и гледа царствено на всички други по-долни езера. Това езеро Окото особено ме привлича с нещо, което не може да се предаде с думи! То като че ли свързва човека с един възвишен свят на вечна хармония и светлина. При Окото има построен заслон за туристи, заварени тук при промяна на времето. В шест часа бяхме на върха. Имаше чуден изгрев, слънцето изгря в шест часа и деветнадесет минути. След като посрещнахме изгрева, нас ни поканиха в наблюдателницата, която е на върха. Тя е двуетажно здание с няколко стаи. Там останахме до обяд в разговор с нейните обитатели. Като излязохме навън с наблюдателя, един рядко любезен човек, той ни показа и околностите. Пред нас се виждаха Маричините езера, разположени също като в един олтар. Ясно се виждаше пътеката, прокарана от трудоваците миналата есен - от Мусала до езерото Граничар, което не се виждаше и отстои на два и половина часа от Мусала. На запад се виждаха Скакавците! Какво нещо са те? Те са едно море от върхове и бездни между Мусала и Рупите. Учителя като погледна Скакавците, каза: „Това са свещени места на Рила, където обитават висши разумни същества”. След обяд слязохме на хижата, където с Учителя имахме ценни разговори. На третия ден падна мъгла и ние потеглихме за Чам-Кория. Два дена прекарахме там във вилата на сестра Стоянова. Направихме обиколка из околните места. Ходихме на красивата, тъй наречена Широка поляна, и на Шумнатица. Тези две места са най-живописните около Чам-Кория. В неделя, на 9 октомври, се завърнахме на Изгрева."

 

За екскурзиите Учителя казва: „Ученичество без екскурзии по планината е невъзможно.” За този красавец великан Мусала имаме дадена от Учителя и чудна песен. Освен на Витоша и Рила, Учителя е ходил с приятели и прекарвал известно време и на Родопите, и в Стара Планина, най-вече на Сините камъни, край град Сливен. Изобщо Учителя събуди и възпита у нас любовта към планините и подтика към високите върхове.

 

Имах случая да разведа из Витоша някои запознати с нашите идеи чужденци. С каква жажда и доволство дишаха чистия и напоен с боров аромат планински въздух! Гледаха със захлас чистите пенливи рекички, някакво чудо за тях, ново състояние изживяваха те, пълно с доволство и възвишено благоговение пред тази носеща живота чиста вода. Като я гледаха, не можеха да й се нарадват.

 

Да се спазва това важно единство в Природата - чиста околна среда, чист въздух, чиста пенлива вода - е нещо, което е не само приятно, но действа и възпитателно върху човека, като събужда благородната природа в него, а това е най-важното за човешкия род. Човечеството не може да бъде щастливо, докато отделните хора не са възпитани.

 

Николай Дойнов "И очите ми видяха Изгрева"

Покана за XXV-тия Мадарски събор на Бялото братство

Мадарския Братски събор тази година ще бъде от 23 до 25 май 2017 г.

23.05.2017г.
Хороскопът на България и мисията на българите

Какъв е отпечатъкът на Звездния ритъм върху живота на българите?

24.04.2017г.
Концерт "Цветята цъфтяха"

музика от Учителя в изпълнение на цигулка и китара

09.04.2017г.
Астрология от школата на Учителя

20 март, понеделник, 18.30 ч., София, Дом на Архитектите

20.03.2017г.

Ново видео